— Не.
— Пий поне една глътка бе, мамка му.
— Защо?
— Нали си големият мъж бе, да еба?
— Як съм, да — съгласих се.
— Тогава пийни малко шибано вино!
Малкият Плешко ме предизвикваше. Няма проблеми. Отидох до едно буре и се наведох.
— Завърти шибаната канелка! Отвори си шибаната уста!
— Тук има ли паяци?
— Давай бе! Давай, дявол те взел!
Отворих уста под канелката и я завъртях. В устата ми протече някаква миризлива течност. Веднага я изплюх.
— Не бъди бъзльо! Гълтай, какво толкова!
Отворих канелката и устата си. Миризливата течност потече и аз я глътнах. После затворих канелката и се изправих. Помислих си, че повърна на място.
— Сега ти пий малко — казах на Плешко.
— Няма проблеми — съгласи се той. — Не ме е страх, мамка му!
Той се наведе под едно буре и отпи голяма глътка. Не можех да оставя дребосък като него да ме победи. Застанах под едно друго буре, отворих канелката и глътнах още малко. После се изправих. Започваше да ми става хубаво.
— Ей, Плешко — казах. — Това хич не е лошо.
— Ами пробвай още тогава, да еба.
Пробвах още. Вкусът все повече ми харесваше. Чувството също.
— Това е на баща ти, Плешко. Не бива да му го пия.
— На него не му пука. Той спря да пие.
Никога не ми беше ставало толкова хубаво. Беше по-хубаво от мастурбирането.
Вървях от буре на буре. Беше като магия. Защо никой не ми беше казал по-рано? С това нещо животът ставаше прекрасен, човек ставаше идеален и недосегаем.
Изправих се и се обърнах към Плешко.
— Къде е майка ти? Сега ще наеба майка ти!
— Ще те убия, копеле, само да си пипнал майка ми!
— Нали знаеш, че мога да те пребия когато си искам, Плешко.
— Да.
— Добре тогава, няма да пипам майка ти.
— Хайде да си ходим, Хенри.
— Чакай да пийна още малко…
Отидох до едно буре и опънах голяма глътка. После се качихме обратно по стълбата. Когато излязохме, бащата на Плешко все още седеше на онзи стол.
— В избата ли бяхте, момчета?
— Да — отвърна Плешко.
— Не сте ли се подкарали малко рано?
Двамата с Плешко не отговорихме. Отидохме до булеварда и влязохме в един магазин, в който се продаваше дъвка. Купихме си по няколко дъвки и ги натъпкахме в устата си. Той се притесняваше майка му да не разбере, че е пил. Аз не се притеснявах за нищо. Седнахме на една пейка в парка, започнахме да жвакаме дъвка и аз си помислих, че най-сетне съм намерил нещо, което ще ми помогне и ще ми служи дълго и вярно. Тревата в парка изглеждаше по-зелена, пейките в парка бяха по-красиви, а цветята сякаш се стараеха повече. Може би това нещо беше вредно за хирурзите, но хората, които искат да стават хирурзи, по принцип нещо не са в ред.
23.
В „Маунт Джъстин“ ми харесваха часовете по биология. Учителят ни се казваше господин Станхоуп. Беше стар човек, на около петдесет и пет години, и ние общо взето му се бяхме качили на главата. В нашия клас беше Лили Фишман, която беше много развита. Гърдите й бяха огромни и имаше великолепен задник, който въртеше, докато ходеше на обувките си с високи токчета. Беше страхотна, говореше си с всички момчета и се отъркваше в тях, докато си приказваше.
Всеки път в часа по биология ставаше едно и също. Никога не учехме нищо от биологията. Господин Станхоуп говореше нещо в продължение на десетина минути, после Лили го прекъсваше:
— Ооо, господин Станхоуп, нека да си направим представление!
— Не!
— Еее, господин Станхоуп!
После тя отиваше до катедрата, сладко-сладко се надвесваше над него и прошепваше нещо на ухото му.
— Добре де, добре… — казваше той.
И Лили започваше да пее и да танцува. Винаги започваше с „Приспивна песен над Бродуей“ и изпълняваше всичките номера от репертоара си. Беше страхотна, невероятна и гореща, и всички изгаряхме по нея. Беше като истинска голяма жена, държеше се предизвикателно със Станхоуп и с нас. Беше прекрасно. Старият Станхоуп само седеше и точеше лиги. Ние му се смеехме и насърчавахме Лили. Това се случваше всеки път, докато веднъж в класа не нахълта директорът на училището, господин Лейсфийлд.
— Какво става тук?
Станхоуп замръзна на мястото си и не можа да си отвори устата.
— Класът е свободен! — изкрещя Лейсфийлд.
Докато се изнизвахме, той добави:
— А вие, госпожице Фишман, веднага елате в кабинета ми!
Естествено, след този случай никога не си учехме уроците по биология, докато един ден господин Станхоуп не ни зададе първото контролно.
— Мамка му — изруга на глас Питър Мангалор. — Какво ще правим сега?