Питър беше онова момче, на което му беше двайсет и четири сантиметра в отпуснато състояние.
— Ти пък какво се притесняваш, нали никога няма да ти се наложи да работиш — каза му момчето, което приличаше на Джак Демпси. — Ние обаче загазихме.
— Дали да не вземем да изгорим училището? — обади се Ред Къркпатрик.
— Мамка му — подхвърли някакво момче от задните чинове. — Всеки път, когато имам двойка, моят баща ми изтръгва по един нокът.
Всички погледнахме листовете с въпросите за контролното. Аз си помислих за моя баща. После си помислих за Лили Фишман. „Лили Фишман — рекох си, — ти си курва, истинска мръсница, защото ни танцуваше и пееше така и сега всички ще се пържим в ада заради теб.“
Станхоуп ни гледаше.
— Защо никой не пише? Защо никой не отговаря на въпросите? Всички имат ли си моливи?
— Да бе, всички си имаме моливи — отвърна едно от момчетата.
Лили седеше на първия чин, точно пред катедрата на Станхоуп. Видяхме как си отваря учебника по биология и поглежда отговора на първия въпрос. Значи така. Всички отворихме учебниците си едновременно. Станхоуп седеше и ни гледаше. Не знаеше какво да направи. Започна да цвърчи. Седя почти пет минути, после скочи. Затича се напред-назад между чиновете и се разкрещя:
— Какво правите бе, хора? Затворете учебниците! Веднага затворете учебниците!
Когато минаваше покрай някой чин, учениците си затваряха учебниците, но после веднага ги отваряха зад гърба му.
Плешко седеше до мен и не спираше да се смее:
— Какъв глупак! Какъв стар глупак!
Стана ми малко жал за Станхоуп, но все пак беше или той, или аз. Станхоуп застана зад катедрата и се развика:
— Затворете всички учебници или ще пиша двойки на целия клас!
Тогава се изправи Лили Фишман. Тя вдигна полата си и дръпна единия от копринените си чорапи. Докато си оправяше жартиера, видяхме бяла плът. После си оправи и другия жартиер. Никога не бяхме виждали подобна гледка, както и Станхоуп. Сетне Лили си седна и всички си довършихме контролните с отворени учебници. Станхоуп остана зад катедрата, напълно разгромен.
Другият учител, на когото се бяхме качили на главата, се наричаше Поп Фарнсуърт. Започна се още в първия ни час по трудово обучение. Той ни каза:
— Тук ще научаваме всичко с практика. Започваме веднага. Всеки от вас ще вземе по един двигател, ще го разглоби и после отново ще го сглоби така, че да работи както преди, като за това ще разполагате с целия срок. На стената има чертежи на двигателите, а аз ще отговарям на въпросите ви. Освен това ще ви пусна един филм, в който се показва как работят двигателите. Но в днешния час ще трябва да ги разглобите. Необходимите инструменти са пред вас.
— Ей, Поп, а не може ли първо да изгледаме филма? — попита едно момче.
— Казах да започвате веднага!
Нямам представа откъде беше намерил толкова много двигатели. Бяха мазни, черни и ръждиви. Изглеждаха отвратително.
— Мамка му — обади се едно момче. — Моят мотор прилича на купчина спечени лайна.
Застанахме пред двигателите. Повечето от момчетата хванаха по един гаечен ключ. Ред Къркпатрик взе отвертка и бавно прокара върха й по своя двигател, а отстрани се спусна еднометрова панделка от грес.
— Хайде бе, Поп, що не пуснеш филма? Идваме направо от физическо, където направо ни скъсаха гъза! Уагнър ни накара да скачаме като жаби!
— Започнете изпълнението на задачата!
Започнахме. Беше безумно. Беше по-зле и от час по музика. Чуваше се дрънчене на инструменти и тежко дишане.
— МАМКА МУ! — изрева изведнъж Хари Хендерсън. — ТОКУ-ЩО СИ ОБЕЛИХ ЦЯЛОТО ШИБАНО КОКАЛЧЕ! ТОВА Е ШИБАН РОБСКИ ТРУД!
Той внимателно уви дясната си ръка с носна кърпичка и се загледа в кръвта, която бавно се процеждаше в нея.
— Мамка му — повтори.
Останалите продължавахме да се мъчим.
— Предпочитам да ме накарат да си пъхна главата в слонска путка — заяви Ред Къркпатрик.
Джак Демпси хвърли гаечния ключ на пода.
— Отказвам се — заяви. — Направи ми каквото щеш, но се отказвам. Ако искаш, ме застреляй. Отрежи ми топките. Не ми пука, аз бях дотук.
После отиде и се подпря на една стена. Скръсти ръце на гърдите си и се вторачи във върховете на обувките си.
Положението наистина изглеждаше ужасно. В работилницата нямаше нито едно момиче. През задната врата се виждаше празният училищен двор — огромно пусто пространство, обляно от слънчева светлина, където нямаше нужда да правиш каквото и да било. А ние стояхме вътре, наведени над тези тъпи двигатели, които дори не бяха в коли и не служеха за нищо. Купчини от тъпа стомана. Беше тъпо и трудно. Имахме нужда от чудо. Животът ни и без това беше предостатъчно тъп. Нещо трябваше да ни спаси. Бяхме чували, че Поп е добър по душа, но това май не беше вярно. Беше отвратителен кучи син с бирено шкембе, облечен в мазен гащеризон, косата му падаше в очите, а брадичката му беше изцапана с грес.