— Аз знам къде живее. Някоя вечер ще отида.
— Не ти стиска!
— Да бе. Да бе! Направо ще я скъсам от ебане! Тя си го проси!
— Един тип от осми клас ми каза, че една вечер е ходил при нея.
— Честно? И какво станало?
— Тя му отворила по нощница, така че циците й все едно били навън. Той казал, че е забравил какво е домашното за следващия ден и дошъл да пита. Тя го поканила да влезе.
— Без майтап?
— Аха. Обаче нищо не станало. Тя му направила чай, казала му какво е домашното и той си тръгнал.
— Ако беше пуснала мен вътре, това щеше да е краят!
— Честно? Какво щеше да направиш?
— Първо щях да я наеба както трябва, после щях да я лижа, след това щях да я чукам между циците и накрая щях да я накарам да ми духа.
— Мечтай си. Да не би да си чукал?
— Естествено, че съм чукал. Няколко пъти.
— И как беше?
— Беше тъпо.
— Защо, не можа да свършиш ли?
— Свърших като помпа. Помислих си, че никога няма да спре да излиза.
— Омаза си цялата ръка, а?
— Ха-ха-ха-ха!
— Ха-ха-ха-ха-ха!
— Ха-ха!
— Цялата ръка, а?
— Да ви го начукам, момчета!
— Според мен никой от нас не е ебал — каза едно момче.
Настъпи мълчание. После някой се обади:
— Глупости. Аз съм ебал още на седем години.
— Това нищо не е. Аз съм ебал на четири.
— Да бе, Ред. Давай, още можеш.
— Бях сгащил едно малко момиче под къщата.
— Стана ли ти?
— Естествено.
— Свърши ли?
— Май да. Нещо излезе.
— Да бе, естествено. Ти си се изпикал в путката й бе, Ред.
— Глупости!
— Как се казваше момичето?
— Бети Ан.
— Мамка му — обади се момчето, което твърдеше, че е чукало на седем. — И моята се казваше Бети Ан.
— Ебати курвата — отсече Ред.
Един хубав пролетен ден ние седяхме в час по английски, а госпожица Гредис седеше на първия чин с лице към нас. Този път особено много си беше вдигнала полата, беше ужасяващо, прекрасно, великолепно и мръсно. Такива крака, такива бедра, бяхме много близо до най-заветното място. Беше невероятно. Плешко седеше на съседния чин. Той се наведе към мен и започна да ме бучка с пръст по крака:
— Виж бе! — прошепна. — Чупи всички рекорди!
— Стига де — отвърнах аз. — Млъкни, защото ще разбере и ще си оправи полата!
Плешко внимателно се отдръпна и ние затаихме дъх. Всичко беше наред. Не бяхме изплашили госпожица Гредис. Полата й си остана все така вдигната нагоре. Този ден наистина беше незабравим. В класа не остана нито едно момче, което да не се е надървило, а госпожица Гредис си говореше ли, говореше. Сигурен съм, че нито едно от момчетата не чу и една дума от урока. Момичетата обаче се обръщаха и се споглеждаха, сякаш искаха да си кажат: „Ей, тази кучка вече наистина прекали“. Но госпожица Гредис никога не можеше да прекали. Все едно там горе дори нямаше путка, а нещо много по-добро. Тези крака. Слънчевите лъчи влизаха през прозореца и се изливаха по тези крака и по тези бедра, по топлата коприна, притисната толкова плътно към кожата й. Полата й беше толкова вдигната, толкова високо, че всички се молехме да й зърнем гащичките, да зърнем каквото и да е. Господи Боже, все едно светът постоянно свършваше, започваше и свършваше отново, всичко беше едновременно истинско и нереално, слънцето, бедрата, коприната, толкова гладки, топли и пленителни. Цялата стая сякаш пулсираше. Зрението ни се замъгляваше, избистряше се и отново се замъгляваше, а госпожица Гредис си седеше там, все едно нищо не е станало, и продължаваше да си говори, все едно всичко беше нормално. Точно затова беше толкова хубаво и толкова ужасно: защото тя се преструваше, че нищо не се случва. За момент сведох очи към чина и забелязах, че всички неравности на дървото са изострени като релефна скулптура, сякаш всяко ръбче е изтъкано от светлина. После бързо се върнах към краката и бедрата, ядосан на себе си, че за миг бях отклонил поглед и може би бях изпуснал нещо.
Тогава започна да се чува някакъв шум. Звучеше така: „Бум, бум, бум, бум…“
Ричард Уейт. Седеше най-отзад. Имаше огромни уши и дебели устни, устните му бяха подути и чудовищни, а главата му беше извънредно голяма. Очите му бяха почти безцветни и в тях сякаш нямаше никакъв живот или разум. Имаше големи стъпала, а устата му постоянно висеше отворена. Когато започнеше да говори, думите му излизаха една по една, колебливо и с дълги паузи. Дори не беше мухльо. Никой никога не приказваше с него. Никой не знаеше какво изобщо прави в нашето училище. Създаваше впечатление, че в главата му липсва нещо много важно. Дрехите му бяха чисти, но ризата му винаги беше разпасана и от нея или от панталоните му липсваха няколко копчета. Ричард Уейт. И той живееше някъде като нас и идваше на училище всеки ден.