Момичетата също си шепнеха за това, а момичетата винаги знаеха всичко. И макар че момичетата не харесваха госпожица Гредис, те смятаха, че всичко е наред, че цялата история е логична, защото Хари Уолдън е такъв гений, деликатен и уязвим, и трябва да му съчувстваме, доколкото можем.
Веднъж пак хванах Хари Уолдън в коридора.
— Ще те спукам от бой, кучи сине, мен не можеш да излъжеш!
Хари Уолдън ме погледна. После погледна над рамото ми, вдигна ръка и посочи:
— Какво е това?
Обърнах се да видя. Нямаше нищо и когато пак се обърнах към него, той беше изчезнал. Вече седеше в класната стая, в пълна безопасност, обграден от момичетата, които го смятаха за гений и го обичаха.
Слуховете за Хари Уолдън, който всяка вечер ходел в къщата на госпожица Гредис, продължиха да се множат и в някои дни той дори не идваше на училище. Тези дни ми бяха любими, защото тогава трябваше да се справям само с удрянето по чина и нямаше нужда да мисля за златните му къдрици и обожанието, което му отдаваха малките момичета с техните полички, пуловерчета и колосани карирани роклички. Когато Хари го нямаше, момичетата си шепнеха: „Толкова е чувствителен…“
А Ред Къркпатрик казваше:
— Тая направо го убива от ебане.
Един следобед отидох на училище, а мястото на Хари Уолдън беше празно. Предположих, че както обикновено е отишъл да ебе. Но после слуховете тръгнаха от чин на чин. Аз винаги последен разбирах за всичко. И най-сетне ми казаха: Хари Уолдън се самоубил. Предишната вечер. Госпожица Гредис все още не знаеше. Погледнах към неговото място. Повече никога нямаше да седи там. Всичките му шарени дрехи бяха отишли по дяволите. Госпожица Гредис свърши с проверката на класа. Дойде, седна на първия чин и кръстоса крака. Днес чорапите й бяха по-светли отвсякога. Полата й беше вдигната чак до бедрата.
— Нашата американска култура — започна тя — е обречена да бъде велика. Английският език, който досега беше толкова ограничен и формализиран, ще бъде преразгледан и подобрен. Нашите писатели ще пишат на език, който наистина ще може да се нарече „американски“…
Чорапите на госпожица Гредис бяха почти с телесен цвят. Все едно изобщо нямаше чорапи и седеше пред нас гола, но тя не беше, а само се преструваше, че е така, от което нещата ставаха още по-хубави.
— Все повече и повече ние ще откриваме нашите собствени истини и собствения си начин да говорим за тях, и този нов глас няма да бъде заглушен от древна история, овехтял морал, мъртви и изсъхнали мечти…
— Бум, бум, бум, бум…
25.
Кърли Уагнър, учителят по физическо, беше вдигнал мерника на Морис Московиц. Беше след часовете и заедно с десетина момчета от моя клас чухме за това и излязохме зад физкултурния салон, за да гледаме. Уагнър обясни правилата:
— Ще се бием, докато някой от двамата не извика, че се предава.
— Няма проблеми — каза Морис.
Морис беше висок и слаб, леко тъп и нито се отваряше много, нито тормозеше някого.
Уагнър се обърна към мен:
— А след като свърша с този, ти си наред!
— Аз ли, тренер?
— Да, ти, Чинаски.
Аз му се озъбих.
— Ще ви накарам да ме уважавате, момчета, дори ако се наложи да ви отупам един по един!
Уагнър беше бойно копеле. Постоянно правеше кофички на успоредката или кълбета на пътеката, или пък тичаше обиколки на пистата. Имаше каубойска походка, но освен това имаше и бирено шкембе. Най обичаше да застане пред някого и да го гледа продължително, все едно гледа лайно. Не знам какъв му беше проблемът. Ние му бяхме проблемът. Според мен той си мислеше, че всички до един чукаме момичетата като луди, и тази мисъл не му даваше мира.
Двамата започнаха да се бият. Уагнър знаеше това-онова. Навеждаше се, извиваше се, имаше бързи крака, спазваше дистанция и издаваше тихи съскащи звуци. Биваше си го. Успя три пъти поред да удари Московиц с ляв прав. Московиц пък само стоеше срещу него с отпуснати ръце. Не разбираше нищо от бокс. После Уагнър успя да му забие един десен в челюстта.
— Мамка му! — каза Морис и отвъртя едно дясно кроше, но Уагнър се наведе под ръката му.
После бързо контрира с един десен и един ляв в лицето на Московиц. От носа на Морис потече кръв.