Още няколко пъти проверявахме този прозорец, но никога не видяхме нищо интересно. Винаги ставаше едно и също.
— Мари, толкова време мина. Ние живеем заедно, да му се не види. Женени сме.
— Много важно!
— Само веднъж, Мари, и повече няма да те притеснявам дълго време, обещавам!
— Млъкни! Повдига ми се от теб!
Двамата с Плешко си тръгнахме.
— Мамка му — казах аз.
— Мамка му — съгласи се той.
— Според мен той няма хуй — казах аз.
— Все едно наистина няма — съгласи се Плешко.
И спряхме да ходим там.
27.
Уагнър не беше приключил с нас. Веднъж си стоях на двора, когато той дойде при мен.
— Какво правиш тук, Чинаски?
— Нищо.
— Нищо ли?
Не отговорих.
— Защо не участваш в игрите?
— Майната им. Те са за деца.
— Ще работиш на боклука, докато не те освободя.
— За какво? В какво съм обвинен?
— В мързел. Петдесет черни точки.
Учениците трябваше да отработват черните си точки, като изхвърлят боклука. Ако човек имаше повече от десет черни точки и не ги отработеше, не му позволяваха да завърши. На мен не ми пукаше дали ще завърша. Това си беше техен проблем. Аз нямах нищо против да стоя тук и да ставам все по-голям и по-силен. Накрая всички момичета щяха да бъдат мои.
— Петдесет черни точки? — повторих. — Само толкова ли можеш? Що не ми дадеш сто?
— Добре, сто черни точки. Имаш ги.
Уагнър се отдалечи с тежката си походка. Питър Мангалор имаше петстотин черни точки. Сега обаче вече бях на второ място и го настигах…
Първото почистване на боклука беше по време на последните трийсет минути от обедната почивка. На следващия ден вече носех кофата за боклук заедно с Питър Мангалор. Не беше трудно. И двамата имахме по една пръчка с остър пирон накрая. Забучвахме хартийките на пирона и ги пускахме в кофата. Момичетата ни гледаха, когато минавахме. Знаеха, че сме лоши момчета. Питър се правеше на отегчен, а аз се правех, че не ми пука. Момичетата веднага разбираха колко сме лоши.
— Познаваш ли Лили Фишман? — попита Пийт, докато вървяхме с кофата.
— О, да, да.
— А знаеш ли, че не е девствена?
— Ти откъде знаеш?
— Тя ми каза.
— Кой я е отворил?
— Баща й.
— Хмммм… Е, не може да го вини човек.
— Лили чула отнякъде, че имам голям кур.
— Нищо чудно, цялото училище знае.
— Ами сега Лили го иска. Твърди, че ще се справи с него.
— Ти ще я разкъсаш на парчета, бе.
— Точно така. Но тя въпреки това иска.
Оставихме кофата и се зазяпахме в някакви момичета, които седяха на една пейка. Пийт отиде до пейката. Аз останах до кофата. Пийт се доближи до едно от момичетата и прошепна нещо на ухото й. Тя започна да се кикоти. Пийт се върна до кофата. Двамата я вдигнахме и се отдалечихме.
— Готово — каза той. — Днес следобед в четири часа. Ще разкъсам Лили на парчета.
— Честно?
— Нали знаеш онази счупена кола в двора, на която Поп Фарнсуърт извади мотора?
— Аха.
— Ами преди да изтеглят тази шибана кола оттам, ще я използвам вместо спалня. Ще вкарам Лили на задната седалка.
— Някои хора са родени с късмет — отбелязах.
— Надървям се само като си го представя — каза Пийт.
— Аз също, а дори няма да еба.
— Обаче има един проблем — добави Пийт.
— Не можеш да свършиш?
— Не, не е това. Трябва ми пазач. Трябва някой да стои и да гледа дали е чисто.
— Така ли? Ами, виж, аз мога да го направя.
— Честно? — попита Пийт.
— Естествено. Обаче ни трябва още един човек, за да можем да наблюдаваме и в двете посоки.
— Добре. Имаш ли някого предвид?
— Плешко.
— Плешко ли? Мамка му, той е нищо и половина.
— Е, да, обаче е стабилен.
— Добре. Значи ще се видим в четири.
— Ще бъдем там.
В четири следобед се срещнахме с Пийт и Лили до колата.
— Здравейте! — каза Лили.
Изглеждаше готова. Пийт пушеше цигара. Изглеждаше отегчен.
— Здрасти, Лили — рекох аз.
— Здрасти, мила Лили — каза Плешко.
На съседния терен някакви момчета играеха на футбол с докосване, но така беше още по-добре, защото имахме някакво прикритие. Лили се въртеше насам-натам, дишаше тежко и гърдите й се повдигаха и спускаха.
— Ами добре тогава — заяви Пийт и хвърли цигарата. — Хайде да се запознаем, Лили.
Той отвори задната врата на колата, поклони се и Лили влезе. Пийт също влезе след нея, свали си обувките, панталоните и гащите. Лили погледна надолу и видя парчето, което висеше между краката на Пийт.
— О, Боже — изохка тя. — Не знам…
— Хайде, сладурче — каза Пийт. — Никой не е вечен.