После излязох. Бях първият навън. Къде ли можех да отида? В джоба си имах единайсет цента. Върнах се в къщата, където живеех.
29.
През това лято, юли 1934-а, застреляха Джон Дилинджър пред киното в Чикаго. Не му дадоха никакъв шанс. Дамата в червено го беше предала. Цяла година преди това повечето банки вече се бяха сринали. Отмениха сухия режим и баща ми отново започна да пие бира „Ийстсайд“. Но най-лошото беше, че гръмнаха Дилинджър. Много хора обичаха Дилинджър и когато разбраха за смъртта му, им стана много гадно. По това време президентът беше Рузвелт. Той даваше интервюта по радиото и всички ги слушаха. Наистина беше добър оратор. После започна да пуска в ход разни програми, за да устройва хората на работа. Но положението все още беше много зле. Моите младежки пъпки също — бяха неописуемо огромни.
През септември трябваше да постъпя в гимназията „Удхейвън“, но баща ми настояваше да ме запишат в гимназията „Челси“.
— Виж — възразих аз. — „Челси“ изобщо не е в този квартал. Прекалено е далече.
— Ще правиш, каквото ти се каже. Ще се запишеш в „Челси“ и това е.
Знаех защо иска да уча в „Челси“. Там учеха децата на богатите. Баща ми беше луд. Продължаваше да се надява, че ще забогатее. Когато Плешко разбра, че ще ходя да уча в „Челси“, и той реши да се запише там. Не можех да се отърва нито от него, нито от пъпките си.
В първия учебен ден отидохме с велосипедите до „Челси“ и ги оставихме отпред. Беше ужасно. Повечето от учениците, поне от по-големите, си имаха собствени автомобили, много от които бяха кабриолети и дори не бяха черни или тъмносини като повечето коли по улиците, а яркожълти, зелени, оранжеви и червени. Момчетата ги паркираха пред училището, а момичетата се събираха около тях и ходеха да се возят. Всички бяха добре облечени, и момчетата, и момичетата — носеха пуловери без ръкави, ръчни часовници и най-новите модели обувки. Изглеждаха съвсем зрели и уравновесени, като по-висши същества. А аз бях с ризата, която ми беше ушила майка ми, единствения си чифт вехти панталони и старите си обувки, а освен това бях покрит с пъпки от горе до долу. Момчетата с колите изобщо нямаха пъпки. Всички бяха много красиви, високи и чисти, с блестящи зъби, и не си миеха косата със сапун за ръце. Сякаш знаеха нещо, което аз не знаех. Пак се озовах на дъното.
Всички момчета имаха коли, така че двамата с Плешко много се срамувахме от велосипедите си. Оставихме ги вкъщи и всеки ден ходехме пеш до училище и обратно, по пет километра в едната посока. Носехме си обяда в кафяви хартиени кесии. А повечето от останалите дори не се хранеха в стола на училището. Вместо това те ходеха на сладкарница с момичетата, пускаха джубокса и се смееха. Бяха готови за Калифорнийския университет.
Най-много се срамувах от пъпките си. В „Челси“ се предлагаше избор между физическо възпитание и военно обучение. Аз се записах на военно обучение, защото така нямаше да се налага да нося потник и гащета и никой нямаше да види пъпките по тялото ми. Но пък мразех униформата. Ризата беше вълнена и платът дразнеше пъпките ми. Униформата се носеше всеки ден от понеделник до четвъртък. В петък ни даваха да ходим с обикновени дрехи.
Изучавахме военното ръководство. В него пишеше как се водят войни и разни други глупости. Трябваше да държим изпити. Марширувахме. Упражнявахме се по военното ръководство. По време на различните упражнения трябваше да носим оръжието, което беше лошо за мен. По раменете си също имах пъпки. Понякога, когато вдигах оръжието за почест, прикладът спукваше някоя пъпка и тя се разтичаше под ризата ми. Разкървавяваше се под ризата, но тъй като ризата беше от дебел вълнен плат, кръвта не се виждаше толкова и не приличаше на кръв.
Казах на майка ми какво става. Тя заши от вътрешната страна на ризите ми парчета бял памучен плат, но това не помогна много.
Веднъж дойде един офицер, за да направи проверка. Той изтръгна пушката, която държах, вдигна я и погледна през дулото, за да провери дали е почистена отвътре. После я блъсна обратно в ръцете ми и видя петното от кръв на дясното ми рамо.
— Чинаски! — отсече. — Оръжието ти пуска грес!
— Тъй вярно, сър.
Изкарах срока, но пъпките и мехурите все повече се влошаваха. Станаха големи като орехи и покриваха цялото ми лице. Много се срамувах от тях. Понякога заставах сам пред огледалото в банята и изстисквах някоя пъпка. От нея цръкваше жълта гной и пръскаше по огледалото. Излизаха и мънички бели парченца. По някакъв отвратителен начин ми беше много интересно, че вътре има толкова различни неща. Но си представях колко е трудно на останалите хора да ме гледат, без да им прилошее.