Сигурно от училището бяха уведомили баща ми. В края на срока ме освободиха от училище. Лежах в леглото, а нашите ме мажеха с различни мехлеми. Имаше един кафяв мехлем, който много вонеше. Баща ми най обичаше да ме маже с него. От него пареше. Баща ми настояваше да го държа по-дълго на кожата си, много по-дълго, отколкото пишеше в инструкциите. Една вечер настоя да го оставя в продължение на цели часове. Накрая започнах да крещя от болка. Изтичах до ваната, напълних я с вода и много трудно измих мехлема. Бях изгорен — по лицето, по гърба и гърдите. Тази вечер седях на ръба на леглото, защото не можех да легна.
Баща ми влезе в стаята.
— Казах ти да не го махаш!
— Виж какво стана — рекох му аз.
Майка ми също влезе в стаята.
— Този кучи син не иска да се оправи — обърна се към нея баща ми. — Откъде ми се падна такъв син?
Майка ми я уволниха. Баща ми продължаваше да излиза всяка сутрин с колата, все едно отива на работа.
— Инженер съм.
Така казваше на хората. Винаги си беше мечтал да стане инженер.
Записаха ми час в поликлиника в Лос Анджелис. Дадоха ми един продълговат бял картон. Взех картона и се качих на трамвай №7. Струваше седем цента (или четири жетона за двайсет и пет цента). Аз пуснах един жетон и отидох в края на трамвая. Часът ми беше за 8:30 сутринта.
След няколко пресечки в трамвая се качиха малко момче и жена. Жената беше дебела, а момчето беше някъде на четири години. Седнаха зад мен. Аз гледах навън през прозореца. Носехме се напред. Трамвай №7 ми харесваше. Движеше се много бързо и се люлееше напред-назад, а навън грееше слънце.
— Мамо? — обади се момченцето зад мен. — Какво му има на лицето на този човек?
Жената не отговори.
Момчето повтори въпроса.
Тя пак не отговори.
Тогава момчето изкрещя:
— Мамо! Какво му има на лицето на този човек?
— Млъкни! Не знам какво му има на лицето!
Отидох на регистратурата в поликлиниката и там ми казаха да се кача на четвъртия етаж. Когато се качих, сестрата записа името ми и ми каза да седна. Хората седяха на две дълги редици от зелени метални столове, с лице един към друг. Мексиканци, бели и черни. Нямаше жълти. Нямаше нищо за четене. Някои от пациентите четяха стари вестници. Хората бяха на всякаква възраст, слаби и дебели, ниски и високи, стари и млади. Никой не говореше. Всички изглеждаха много уморени. Напред-назад сновяха санитари, понякога се мяркаше и по някоя медицинска сестра, но нямаше никакви лекари. Мина час, после още един. Не извикаха името на никого. Аз отидох да потърся чешма. Погледнах в няколко малки стаички, където трябваше да преглеждат хората. Вътре нямаше никого — нито лекари, нито пациенти.
Отидох до бюрото. Сестрата беше забола нос в една дебела тетрадка, в която бяха написани много имена. Телефонът звънна. Тя вдигна.
— Доктор Менън още не е дошъл — каза и затвори.
— Извинете — обадих се аз.
— Да? — попита сестрата.
— Докторите още ги няма. Може ли да дойда по-късно?
— Не.
— Ама тук няма никой.
— Докторите са на прегледи.
— Ама аз имам час за осем и трийсет.
— Всички имат час за осем и трийсет.
В чакалнята имаше четирийсет и пет-петдесет души.
— След като съм в списъка, не може ли да дойда след няколко часа, когато и докторите ще бъдат тук?
— Ако излезеш сега, автоматично отпадаш от списъка. Ако искаш да се лекуваш, ще трябва да дойдеш пак утре.
Аз се върнах и седнах на един стол. Останалите хора не протестираха. Почти никой не мърдаше. От време на време минаваха по две-три сестри, които се смееха на нещо. Веднъж мина човек в инвалидна количка. И двата му крака бяха омотани в превръзки, а ухото му откъм тази страна на главата, която се виждаше от моето място, беше отрязано. На мястото му имаше черна дупка, разделена на части, сякаш в ухото му беше влязъл паяк и си беше изплел паяжина. Часовете си вървяха. Стана обед, после следобед. Още един час. Още два часа. Ние седяхме и чакахме.
После някой каза:
— Ето лекар!
Лекарят влезе в един от кабинетите и затвори вратата. Всички загледахме вратата. Нищо. Вътре влезе някаква сестра. Чухме как се смее. После излезе. Минаха пет минути. Десет минути. Накрая докторът се появи със списък в ръка.
— Мартинес? — каза. — Хосе Мартинес?
Един стар слаб мексиканец се изправи и тръгна към доктора.
— Мартинес? Как си, старче?
— Болен съм, докторе… Май ще се мре…
— Е, ти пък сега… Хайде, влизай…
Мартинес стоя вътре много дълго време. Аз взех един захвърлен вестник и се опитах да чета. Но всички си мислехме за Мартинес. Ако Мартинес изобщо някога излезеше отвътре, щеше да влезе някой друг.