После чухме как Мартинес започна да крещи.
— АААААА! АААААА! СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! АААААА! БОЖИЧКО! МИЛОСТ! СПРЕТЕ, МОЛЯ ВИ!
— Хайде, хайде — каза докторът. — Не боли чак толкова.
Мартинес отново закрещя. В кабинета влетя сестра. Настъпи тишина. Не виждахме нищо друго освен черната сянка в полуотворената врата. После в стаята дотича и санитар. Мартинес гърголеше нещо. Извадиха го оттам на носилка с колелца. Сестрата и санитарят го избутаха отвътре, минаха по коридора и го вкараха зад някаква врата. Мартинес беше покрит с чаршаф, но още не беше умрял, защото чаршафът не покриваше лицето му.
Докторът остана в кабинета още десет минути. После излезе със списъка.
— Джеферсън Уилямс? — попита.
Никой не отговори.
— Джеферсън Уилямс тук ли е?
Нямаше отговор.
— Мери Блекторн?
Никой не отговори.
— Хари Люис?
— Аз съм, докторе.
— Влезте, моля…
Ставаше много бавно. Докторът прие още петима пациенти. После излезе от кабинета, отиде на регистратурата, запали си цигара и петнайсет минути си говори със сестрата. Изглеждаше много интелигентен. Имаше тик на дясната половина на лицето си и тя постоянно подскачаше, а косата му беше червена със сиви кичури. Носеше очила и постоянно ги сваляше и пак ги слагаше. Дойде още една сестра и му подаде чаша кафе. Той отпи от кафето, после си взе чашата с едната ръка, а с другата бутна вратата в дъното на коридора и излезе.
Сестрата от регистратурата дойде при нас с дългите бели картони и ни извика по имена. Всеки отговаряше и тя му връщаше картона. Накрая каза:
— Отделението затваря за днес. Ако искате, елате пак утре. Часът ви е отпечатан на картона.
Погледнах моя картон. На него беше отпечатано „8:30“.
30.
На следващия ден извадих късмет. Извикаха моето име. Този път беше друг доктор. Съблякох се. Той обърна към мен една гореща бяла лампа и ме разгледа. Седях на ръба на масата за прегледи.
— Хммм, хммм — каза той. — Ъ-хъ…
Аз седях и не мърдах.
— От колко време си така?
— От няколко години. Става все по-зле.
— Аха.
Той продължи да ме разглежда. После рече:
— Легни по корем ей там. Сега ще се върна.
Мина малко време и стаята изведнъж се изпълни с хора. Всичките бяха доктори. Поне приличаха на доктори и говореха като доктори. Откъде бяха дошли толкова много? Преди си мислех, че в общинската поликлиника на Лос Анджелис няма почти никакви доктори.
— Acne vulgaris. За пръв път виждам толкова тежък случай за всичките си години медицинска практика!
— Фантастично!
— Невероятно!
— Вижте му лицето!
— Вижте му врата!
— Току-що прегледах едно младо момиче с acne vulgaris. Целият й гръб беше на пъпки. Момичето се разплака. Попита ме: „Как ще се омъжа? На гърба ми завинаги ще останат белези. Ще се самоубия!“ А сега вижте този тук! Ако можеше да го види, онова момиче щеше да разбере, че изобщо няма от какво да се оплаква!
„Тъп шибаняк“ — помислих си аз. — Не се ли сещаш, че чувам всичко?
Как изобщо се ставаше доктор? От улицата ли ги събираха?
— Той спи ли?
— Защо да спи?
— Струва ми се прекалено спокоен.
— Не, не мисля, че спи. Спиш ли, момчето ми?
— Да.
Те продължиха да ме разглеждат с горещата бяла лампа.
— Обърни се.
Обърнах се.
— Вижте, има абсцеси дори вътре в устата!
— Добре де, как ще го лекуваме?
— Според мен с електрическа игла…
— Да, разбира се, с електрическа игла.
— С иглата, точно така.
Решението беше единодушно.
31.
На следващия ден отново седнах на зеления метален стол в коридора на болницата и зачаках да ме повикат. Срещу мен имаше един човек, на когото нещо не му беше наред с носа. Носът му беше много червен, много възпален, много дебел и много дълъг и явно не спираше да расте. Виждаше се къде точно е прораснал. Нещо беше раздразнило носа на човека и той просто беше започнал да расте. Загледах се в носа му, после се опитах да не го гледам. Не исках да ме хване, че го гледам, защото знаех как се чувства. Мъжът обаче изглеждаше много спокоен. Беше дебел и седеше толкова отпуснат, сякаш беше заспал.
Първо повикаха него:
— Господин Слийт?
Той малко се премести напред на стола си.
— Слийт? Ричард Слийт?
— Ъ? Да, тук съм…
Стана и тръгна към доктора.
— Как се чувствате днес, господин Слийт?
— Добре… Добре съм…
После влезе след доктора в кабинета.
Един час по-късно повикаха и мен. Влязох след доктора, който отвори някаква втора врата и влезе в друга стая. Беше по-голяма от кабинета за прегледи. Казаха ми да се съблека и да седна на една кушетка. Докторът ме погледна.