— Ти си сериозен случай, а?
— Аха.
Той бучна една плюска на гърба ми.
— Боли ли?
— Аха.
— Е, нека се опитаме да направим малко дренаж.
Чух как включи някаква машина. Машината забръмча. Във въздуха се разнесе миризма на горещо машинно масло.
— Готов ли си? — попита той.
— Аха.
Той заби електрическата игла в гърба ми. Пробиваха ме с дрелка. Болката беше гигантска. Болката изпълни цялата стая. Усетих, че по гърба ми руква кръв. Накрая докторът изтегли иглата.
— А сега още една — каза той.
И пак заби иглата в мен. После я извади и я заби в третата плюска. Междувременно бяха влезли още двама души, стояха и ни гледаха. Сигурно и те бяха доктори. Иглата пак се заби в мен.
— Никога не съм виждал човек така да понася иглата — каза единият от двамата.
— Изобщо не дава признаци, че го боли — съгласи се вторият.
— Момчета, вие защо не ходите да щипете някоя медицинска сестра по гъза? — попитах ги аз.
— Ей, хлапе! Не можеш да ни говориш така!
Иглата пак се заби в мен. Замълчах си.
— Момчето очевидно е много обидено…
— Да, явно.
След тези думи двамата излязоха от стаята.
— Това са двама добри професионалисти — каза моят доктор. — Не е хубаво да ги обиждаш.
— Мълчи и дупчи — наредих му аз.
Той продължи. Иглата съвсем се нажежи, но той не спираше. Надупчи целия ми гръб, после мина на гърдите. После аз легнах и той продължи с врата и лицето.
Влезе една сестра, за да получи инструкции.
— Сега, госпожице Акерман, искам много старателно да направите… дренаж на тези… пустули. Когато избие кръв, продължете да ги изстисквате. Искам да направите пълен дренаж.
— Добре, доктор Грънди.
— След това да мине на ултравиолетово лъчение. За начало по две минути от двете страни…
— Добре, доктор Грънди.
Госпожица Акерман ме заведе в една друга стая. Каза ми да легна на масата, взе една марля и се захвана с първия мехур.
— Боли ли?
— Търпи се.
— Горкото момче…
— Не се притеснявайте. Просто съжалявам, че ви се налага да го правите.
— Горкото момче…
Госпожица Акерман беше първият човек, който проявяваше състрадание към мен. Чувството беше странно. Тя беше дребничка и пълничка, на трийсет и няколко.
— Ходиш ли на училище? — попита.
— Не, освободиха ме.
Госпожица Акерман не спираше да изстисква пъпките, докато ме разпитваше.
— И какво правиш по цял ден?
— Лежа в леглото.
— Това е ужасно.
— Не, приятно е. На мен ми харесва.
— И какво му е толкова приятното да лежиш в леглото по цял ден?
— Не виждам никого.
— И това ти харесва?
— О, да.
— И с какво се занимаваш?
— Понякога слушам радио.
— Какво слушаш?
— Музика. И хората, които говорят.
— Мислиш ли си за момичета?
— Естествено. Но за това не ставам.
— Недей да говориш така.
— Правя разписание на самолетите, които минават над къщата. Минават по едно и също време всеки ден. Засякъл съм. Да речем, знам, че някой самолет ще мине в единайсет и петнайсет сутринта. Към единайсет и десет започвам да се ослушвам за шума от двигателя. Опитвам се да го чуя в мига, в който се появи. Понякога си мисля, че го чувам, но все още не съм сигурен, а после вече със сигурност започвам да го чувам в далечината. После шумът става все по-силен. И точно в единайсет и петнайсет самолетът минава точно отгоре и шумът става възможно най-силен.
— Всеки ден ли правиш така?
— Не и когато съм тук.
— Обърни се — каза госпожица Акерман.
Обърнах се. После в съседното помещение започна да крещи някакъв мъж. Бяхме до отделението за душевноболни пациенти. Той викаше много силно.
— Какво му правят? — попитах госпожица Акерман.
— Къпят го.
— И затова пищи така?
— Да.
— Че аз съм по-зле от него.
— Не, не си.
Госпожица Акерман ми хареса. Тайничко я погледнах. Имаше кръгло лице и не беше особено хубава, но касинката й беше дръзко килната на една страна, а очите й бяха големи и тъмнокафяви. Очите й бяха най-хубави. Когато отиде да хвърли малко памук в кошчето, видях как се движи. Е, не беше като госпожица Гредис, пък и бях виждал много жени с по-хубава фигура от нейната, но в нея имаше някаква топлина. Все едно не мислеше постоянно, че трябва да се държи като истинска жена.
— Веднага щом свърша с лицето ти — каза тя, — ще те пусна на ултравиолетовата машина. Вдругиден ще дойдеш пак, в осем и половина сутринта.
След това не си говорихме повече.
Накрая тя свърши. Сложих си тъмни очила и госпожица Акерман включи ултравиолетовата машина.