Чуваше се тихо щракане. Беше много успокояващо. Може би се разнасяше от автоматичния часовник или пък от металния рефлектор на лампата, докато се загряваше. При машината беше тихо и спокойно, но когато се замислих, аз реших, че каквото и да ми правят, няма да има смисъл. Реших, че иглата в най-добрия случай ще ми остави белези за цял живот. Това беше много лошо, но за мен дори не беше най-лошото. Най-лошото според мен беше, че не знаеха какво да ме правят. Усещаше се от разговорите и поведението им. Държаха се колебливо и несигурно, а в същото време сякаш не ги интересувах особено и не ги беше грижа за мен. В крайна сметка нямаше никакво значение какво ще направят. Просто се налагаше да направят нещо — каквото и да е — защото в противен случай щеше да излезе, че не са добри професионалисти.
Те провеждаха експерименти с бедните и ако имаше резултат, прилагаха същото лечение на богатите. Ако пък нямаше резултат — винаги щяха да останат достатъчно бедни, с които да експериментират.
Машината издаде предупредителен звук, че са минали две минути. Госпожица Акерман отново влезе в стаята, каза ми да се обърна, нагласи машината и излезе. Тя беше най-добрият човек, когото бях срещал през последните осем години.
32.
Дупченето и изстискването продължиха със седмици, но почти без резултат. На мястото на плюските, които изчезваха, се появяваха нови. Често заставах сам пред огледалото и се чудех колко ли грозен може да стане човек. Невярващо разглеждах лицето си, после се обръщах и разглеждах пъпките и плюските на гърба си. Бях ужасен. Нищо чудно, че хората ме зяпаха и ми говореха грубости. Не ставаше въпрос за обикновено младежко акне. Моите пъпки бяха възпалени, безмилостни, огромни, подути и пълни с гной. Чувствах се уникален, сякаш избран свише да бъда такъв. Родителите ми никога не говореха с мен за състоянието ми. Все още бяха безработни. Майка ми тръгваше всяка сутрин, за да си търси работа, а баща ми излизаше с колата, все едно ходеше на работа. В събота безработните получаваха безплатни продукти от магазините, най-вече консерви, които почти винаги по някаква причина бяха яхния от кайма и зеленчуци. Ядяхме много яхния от кайма и зеленчуци. И сандвичи с кайма. И картофи. Майка ми се научи да прави картофени палачинки. Всяка събота родителите ми отиваха да вземат безплатната храна, но не от най-близкия магазин, защото ги беше страх съседите да не ги видят и да не разберат, че са на помощи. Така че те изминаваха пеш четири километра по булевард „Уошингтън“, до един магазин на две пресечки след „Креншоу“. Беше голямо разстояние. После се връщаха пеш обратно, като се потяха и носеха пазарските чанти, пълни с консерви с кайма, картофи и моркови. Баща ми не искаше да ходят с колата, за да пести бензин. Бензинът му трябваше, за да отива на невидимата си работа и да се връща. Другите бащи не бяха като него. Те просто си седяха тихо на верандата или играеха на подкови в двора.
Докторът ми даде някакъв бял крем, с който да си мажа лицето. Бялото изсъхваше и ставаше на коричка върху пъпките ми, така че лицето ми сякаш беше покрито с гипс. А и не помагаше. Един следобед стоях сам вкъщи и се мажех по лицето и тялото. Бях по гащета и се опитвах да се намажа по гърба, когато чух гласове. Бяха Плешко и неговият приятел, Джими Хачър. Джими Хачър беше красавец и обичаше да се бъзика с хората.
— Хенри! — извика Плешко отвън.
Чух как си говори нещо с Джими. После се качи на верандата и започна да чука на вратата:
— Ей, Ханк, Плешко е! Отвори!
„Проклет глупак — помислих си аз. — Не разбираш ли, че не искам да виждам никого?“
— Ханк! Ханк! Ние сме, Плешко и Джим!
И пак заудря по вратата.
Чух как си говори с Джим:
— Сигурен съм, че го видях! Видях го как обикаля вътре!
— Ами, не отваря.
— Най-добре да влезем. Може да има нужда от помощ.
„Глупак такъв — казах си. — Аз се сприятелих с теб. Сприятелих се с теб, когато никой друг не те понасяше. А сега виж какво направи!“
Не можех да повярвам. Изтичах в коридора и се скрих в килера, като оставих вратата притворена. Бях сигурен, че няма да влязат вкъщи. Но те влязоха. Бях оставил отключена задната врата. Чух ги как обикалят из къщата.
— Тук някъде трябва да е — каза Плешко. — Видях нещо да се движи тук…
„Господи Боже — помислих си аз. — Не мога ли да се движа тук? Нали живея в тази къща?“
Клечах в тъмния килер. Не можех да ги оставя да ме намерят там.
Блъснах вратата и изскочих. Видях, че и двамата са в антрето. Затичах се право към тях.
— ИЗЧЕЗВАЙТЕ, КОПЕЛЕТА!
Те ме погледнаха.
— ИЗЧЕЗВАЙТЕ! НЕ МОЖЕТЕ ДА ВЛИЗАТЕ ТУК! ИЗЧЕЗВАЙТЕ, ПРЕДИ ДА СЪМ ВИ УБИЛ И ДВАМАТА!