Те хукнаха към задната веранда.
— БЯГАЙТЕ! БЯГАЙТЕ ДА НЕ ВИ УБИЯ!
Чух как изтичаха по алеята и излязоха на тротоара. Не исках да гледам къде ще отидат. Прибрах се в стаята си и се изтегнах на леглото. Защо искаха да ме видят? Какво можеха да направят? Нищо не можеше да се направи. Нямаше какво да се говори по въпроса.
Веднъж, след няколко дни, майка ми не излезе да си търси работа, а в този ден не трябваше да ходя в поликлиниката. Така че се оказахме заедно вкъщи. Това не ми хареса. Обичах да си стоя сам. Чух как тя се движи из къщата и си останах в стаята. Пъпките ми бяха по-зле отвсякога. Проверих разписанието на самолетите. Имаше полет в 13:20. Заслушах се. Полетът закъсняваше. Стана 13:20, а той все още се приближаваше към града. Когато мина над къщата, го засякох и видях, че е закъснял с три минути. После чух, че на вратата се звъни. Чух и как майка ми отваря вратата.
— Емили, как си?
— Здравей, Кати, ти как си?
Беше баба ми, която вече беше много стара. Чух, че си говорят, но не можах да чуя какво точно. Така беше по-добре. Те си поговориха пет-десет минути, после дойдоха по коридора до моята стая.
— Всичките ще ви погреба — казваше баба ми. — Къде е момчето?
Вратата се отвори и баба ми и майка ми застанаха на прага.
— Здравей, Хенри — каза баба.
— Баба ти е дошла да помогне — рече майка ми.
Баба ми носеше голяма чанта. Остави я на шкафчето и извади от нея огромно сребърно разпятие.
— Баба ти е дошла да ти помогне, Хенри…
Баба ми имаше повече брадавици отвсякога и беше станала още по-дебела. Изглеждаше неуязвима, сякаш никога нямаше да умре. Беше станала толкова стара, че вече почти нямаше смисъл да умира.
— Хенри — каза майка ми, — обърни се по корем.
Аз се обърнах по корем и баба се надвеси над мен. С крайчеца на окото видях, че люлее огромния кръст над тялото ми. Преди няколко години се бях отказал от религията. Ако беше истина, значи правеше хората на глупаци или поне привличаше най-големите глупаци към себе си. А ако не беше истина, значи глупаците бяха още по-глупави.
Но това все пак бяха баба ми и майка ми. Реших да ги оставя да правят каквото си искат. Разпятието се люлееше напред-назад над гърба ми, над пъпките и цялото ми тяло.
— Господи — молеше се баба ми. — Пречисти тялото на горкото момче от дявола! Само виж тези рани! Повръща ми се от тях, Господи! Погледни ги! Това е дяволът, Господи, настанил се е в тялото на това момче! Пречисти тялото му от дявола, Господи!
— Пречисти тялото му от дявола, Господи! — повтори майка ми.
Помислих си, че просто имам нужда от добър лекар. Какво им ставаше на тези жени? Защо не ме оставяха на мира?
— Господи — продължи баба ми. — Защо позволяваш на дявола да живее в тялото на това момче? Не виждаш ли, че на дявола му харесва? Виж тези рани, Господи, идва ми да повърна само като ги гледам! Те са червени, големи и пълни с гной!
— Пречисти тялото на момчето ми от дявола! — изпищя майка ми.
— Избави ни от това зло, Господи! — изпищя баба ми.
После вдигна разпятието и го заби в центъра на гърба ми. Усетих, че бликна кръв, отначало топла, после изведнъж по-студена. Обърнах се и седнах в леглото.
— Какво правите бе, мамка му?
— Пробивам дупка, за да може Господ да изгони дявола — обясни баба ми.
— Добре — казах аз. — Искам и двете веднага да се махате оттук. Ясно?
— Дяволът още е в него! — извика баба ми.
— ИЗЧЕЗВАЙТЕ ОТТУК, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещях аз.
Шокирани и разочаровани, те излязоха и затвориха вратата след себе си.
Отидох в банята, взех малко тоалетна хартия и се опитах да спра кръвта. После погледнах хартията. Беше прогизнала от кръв. Взех още хартия и я притиснах към гърба си за малко. Намерих йод. Опитах да се намажа по гърба. Беше много трудно. Накрая се отказах. И бездруго, кога се е чувало за инфектиран гръб? Човек или продължава да си живее, или умира от това. Онези копелета така и не се научиха да ампутират гърбове.
Върнах се в стаята си, легнах и се завих до брадичката. После погледнах към тавана и започнах да си говоря.
„Добре де, Господи, кажи, че наистина си там. Ти ме докара дотук. Искаш да ме изпиташ. Ами я си представи, че аз искам да изпитам Теб? Я си представи, че кажа, че Те няма? Ти ми даде доста труден изпит с тези родители и тези пъпки. Според мен го взех. Значи съм по-як от Теб. Ако сега слезеш и ми се явиш, ще Ти се изплюя в лицето — ако изобщо имаш лице. И какво, ходиш ли да сереш? Свещеникът така и не отговори на този въпрос. Каза ни да не се съмняваме. В какво да не се съмняваме? Според мен прекалено много се заяждаш с мен и те моля да слезеш и да ми се явиш, за да мога и аз да Те изпитам!“