Зачаках. Нищо не се случи. Чаках Бог. Чаках ли, чаках. Накрая съм заспал.
Никога не спя по гръб. Но когато се събудих, бях по гръб и това ме изненада. Краката ми бяха свити в коленете и одеялото приличаше на планина. И когато погледнах към планината, видях две очи, които ме гледаха. Но очите бяха тъмни, черни, празни… гледаха ме изпод качулка, черна качулка с остър връх, като качулката на ку-клукс-клановец. Тъмните празни очи не се откъсваха от мен и аз не можех да направя нищо. Обхвана ме истински ужас. Помислих си, че това е Бог, но Бог не би трябвало да изглежда по този начин.
Не можех да откъсна очи от това нещо. Не можех да се помръдна. То просто стоеше там и ме гледаше над хълма, който се образуваше от краката ми и одеялото. Исках да се махне. Исках да ме остави на мира. Беше могъщо, черно и заплашително. Сякаш остана цели часове, без да спира да ме гледа…
Накрая си тръгна.
Останах в леглото да помисля.
Не ми се вярваше да е бил Бог. Облечен по този начин. Това би било доста евтин номер.
Било е някаква илюзия, разбира се.
Помислих десет-петнайсет минути, после станах и отидох да взема кафявата кутийка, която баба ми беше подарила много отдавна. Вътре имаше малки хартийки, навити на руло, с цитати от Библията. Всяка хартийка беше в отделно гнездо. Човек трябваше да си зададе въпрос и да изтегли една от хартийките, а на нея трябваше да е написан отговорът. По-рано бях пробвал и нищо не се получаваше. Сега обаче реших пак да опитам. Попитах кафявата кутийка:
— Какво означаваше това? Какво означаваха тези очи?
После извадих една хартийка и я развих. Беше миниатюрно късче твърда бяла хартия. Развих я и прочетох какво пише.
БОГ ТЕ Е ИЗОСТАВИЛ.
Навих хартийката и я прибрах обратно в гнездото й в кафявата кутийка. Не можех да повярвам. Пак си легнах и се замислих. Беше прекалено просто, прекалено директно. Наистина не можех да повярвам. Обмислих да мастурбирам, за да си върна чувството за реалност. Все още не можех да повярвам. Пак станах и започнах да развивам всички хартийки от кафявата кутия една по една. Търсех хартийката, на която пише БОГ ТЕ Е ИЗОСТАВИЛ. Накрая развих всичките. Нямаше нито една, на която да го пише. Прочетох ги всичките и нямаше нито една, на която да пише това. Навих ги една по една и внимателно ги прибрах по гнездата им в кафявата кутийка.
Междувременно положението с пъпките се влошаваше. Возех се на трамвай №7, ходех в поликлиниката на Лос Анджелис и започнах да се влюбвам в госпожица Акерман — медицинската сестра, която ми стискаше пъпките. Тя никога нямаше да разбере, че с всяка нова болка куражът в мен нараства все повече. Въпреки целия ужас на кръвта и гнойта тя винаги беше мила и добра с мен. Любовното ми чувство към нея не беше сексуално. Просто ми се искаше да ме прегърне в своята колосана белота и двамата заедно да напуснем този свят. Но тя така и не го направи. Беше прекалено практична. Просто ми напомняше кога да отида пак.
33.
Ултравиолетовата машина изключи. Бях готов и от двете страни. Свалих си очилата и започнах да се обличам. Влезе госпожица Акерман.
— Не — каза тя. — Недей да се обличаш още.
„Какво ли ще ми направи?“ — помислих си аз.
— Седни на края на масата.
Седнах и тя започна да маже лицето ми с мехлем. Беше гъсто, лепкаво вещество.
— Докторите решиха да опитат ново лечение. Ще сложим превръзки на лицето ти, за да изтеглим гнойта.
— Госпожице Акерман, какво стана с онзи човек с големия нос? Носът, дето не спираше да расте?
— Господин Слийт?
— Човекът с големия нос.
— Името му беше господин Слийт.
— Вече не го виждам. Излекуваха ли го?
— Той умря.
— От какво умря, от големия нос?
— Самоуби се — отвърна госпожица Акерман, като продължаваше да ме маже по лицето.
В този момент в съседното отделение се разкрещя някакъв човек: „Джо, къде си? Нали каза, че ще се върнеш? Къде си, Джо?“
Гласът беше много силен, тъжен и страдалчески.
— Всеки следобед крещи така — каза госпожица Акерман. — Но Джо няма да дойде да го вземе.
— Не могат ли да му помогнат?
— Не знам. В крайна сметка всички притихват. А сега притисни с пръст ето тук, докато те превържа. Ето така. Да. Точно така. Вече можеш да го пуснеш. Браво.
Джо! Нали каза, че ще се върнеш? Къде си, Джо?
— Сега си сложи пръста тук. Ето там. Точно така. Да те превържа хубавичко. Готово. Остана само да стегна бинтовете.
Накрая тя свърши и каза:
— Добре, можеш да се облечеш. Ще се видим вдругиден. Довиждане, Хенри.