— Довиждане, госпожице Акерман.
Облякох се, излязох от помещението и тръгнах по коридора. На един автомат за цигари във фоайето имаше огледало. Погледнах се в него. Беше страхотно. Цялата ми глава беше омотана в превръзки. Всичко беше бяло. Виждаха се само очите, устата и ушите ми и няколко кичура коса, които стърчаха отгоре. Бях скрит. Беше чудесно. Запалих цигара и се озърнах. Във фоайето имаше няколко пациенти, които четяха списания и вестници. Чувствах се много изключителен и малко зъл. Никой нямаше да знае какво се е случило с мен. Автомобилна катастрофа. Жесток побой. Убийство. Пожар. Никой не знаеше.
Излязох от фоайето и от болницата и застанах на тротоара. Все още чувах как човекът крещи. Джо! Джо! Къде си, Джо!
Джо нямаше да дойде. Нямаше никаква полза от това да се доверяваш на друго човешко същество. На хората просто им липсваше някакво важно качество, без което не ставаха за нищо.
Докато пътувах обратно в трамвая, пушех цигари най-отзад с бинтованата си глава. Хората ме зяпаха, но на мен не ми пукаше. Сега в очите им имаше повече страх, отколкото отвращение. Надявах се винаги да ме гледат така.
Отидох до края на линията и слязох от трамвая. Беше ранна вечер и аз застанах на ъгъла на булевард „Уошингтън“ и авеню „Уествю“, за да наблюдавам хората. Малкото хора, които все още не бяха безработни, се връщаха от работа. Скоро баща ми също щеше да се прибере от мнимата си работа. Аз нямах работа и не исках да ходя на училище. Не исках да правя нищо. Бях бинтован, стоях на ъгъла и пушех цигара. Бях яко копеле. Бях опасен. Знаех едно-друго за живота. Слийт се беше самоубил. Но аз нямаше да се самоубия. По-скоро щях да убия някои от тях. Щях да взема четири-пет от тях със себе си в ада. Щях да им покажа, че не бива да си играят с мен.
Една жена вървеше по улицата към мен. Имаше хубави крака. Първо я зяпнах право в очите, после разгледах краката й, а когато ме подмина, се втренчих в задника й, като направо попивах гледката. Запомних всяка извивка на задника й и ръбовете на копринените й чорапи.
Без бинтовете никога нямаше да мога да го направя.
34.
На следващия ден, докато си лежах в леглото, ми писна да чакам самолетите и намерих една голяма жълта тетрадка, в която трябваше да си пиша домашните в гимназията. Беше празна. Намерих и писалка. Върнах се в леглото с тетрадката и писалката. Първо порисувах малко. Рисувах жени с обувки на високи токчета, които бяха кръстосали краката си, а полите им се бяха вдигнали нагоре.
После започнах да пиша. Пишех за един немски пилот от Първата световна война. Барон фон Химлен. Той пилотираше червен фокер. И останалите пилоти не го обичаха особено. Той не си говореше с тях. Пиеше сам и летеше сам. Не се занимаваше с жени, въпреки че всички жени си падаха по него. Стоеше над тези неща. Беше прекалено зает. Работата му беше да взривява самолетите на съюзническите сили. Вече беше свалил сто и десет, а войната още не беше свършила. Червеният му фокер, който той наричаше „Октомврийската птица на смъртта“, беше известен навсякъде. Познаваха го дори пехотинците на врага, защото често прелиташе ниско над тях, като се смееше, въпреки че го обстрелваха с картечници, и им спускаше бутилки шампанско, закачени на малки парашути. Барон фон Химлен никога не се сражаваше с по-малко от пет съюзнически самолета наведнъж. Беше грозен мъж с белези по лицето, но ако човек се вгледаше достатъчно дълго в него, виждаше, че всъщност е красив — нещо в очите, в стила му, в смелостта и яростната му самота.
Пишех нови и нови страници за въздушните боеве на барона — как излиташе, сваляше по три-четири вражески самолета и се връщаше в базата с фокера, от който не беше останало почти нищо. Той се приземяваше рязко, скачаше от самолета още преди да е спрял и тръгваше направо към бара, където вземаше една бутилка и сядаше сам, наливаше си чаша подир чаша и пиеше на екс. Никой не можеше да пие като барона. Останалите стояха край бара и го гледаха. Веднъж един пилот му подвикна: „Какъв ти е проблемът, Химлен? Да не се мислиш за нещо повече от нас?“ Пилотът се казваше Уили Шмид и беше най-едрият и силен мъж в ескадрилата. Баронът обърна питието си на екс, остави чашата на масата, изправи се и бавно тръгна към Уили, който стоеше край бара. Другите пилоти се отдръпнаха.
— За Бога, какво правиш? — попита Уили, докато баронът се приближаваше към него.
Баронът не отговори, а продължи бавно да крачи към него.
— Господи, бароне, само се майтапех! Кълна се в майка си! Слушай, бароне… бароне… врагът не е тук! Бароне!
Баронът замахна с дясната си ръка. Ударът беше толкова бърз, че никой не го видя. Юмрукът му се заби право в лицето на Уили с такава сила, че го преметна над бара със задно салто! Той се заби в огледалото отзад като гюле и бутилките се посипаха на земята. Баронът извади пура, запали я, върна се на масата си, седна и си наля нова чаша. След този случай повече никога не го закачаха. Пилотите отидоха зад бара, за да вдигнат Уили на крака. Лицето му беше цялото в кръв.