Баронът продължи да сваля нови и нови самолети. Сякаш никой не го разбираше и не знаеше нито как е станал толкова умел пилот на фокер, нито как е придобил другите си странни умения. Например как се биеше. Или пък грациозната му походка. Той не спираше. Един път късметът му изневери. Докато летеше обратно към базата, след като беше свалил три съюзнически самолета и се носеше с повреда ниско над вражеските линии, го удари шрапнел. Шрапнелът откъсна дясната му ръка до китката. Въпреки това той успя да кацне с червения си фокер. Оттогава управляваше самолета с желязна ръка на мястото на истинската си дясна ръка. Това не му пречеше да пилотира. А останалите пилоти в бара бяха още по-внимателни отпреди, когато се обръщаха към него.
След това на барона му се случиха много други неща. На два пъти стана така, че се разби в ничията земя, и той всеки път успяваше да допълзи обратно при ескадрилата си, полумъртъв, през бодливата тел, мините и вражеския огън. Много пъти се случваше другарите му да решат, че е загинал. Веднъж го нямаше осем дни и останалите пилоти седяха в бара и си говореха какъв изключителен човек е бил. Но после някой застана на вратата, те вдигнаха очи и видяха барона — с осемдневна брада, изпокъсана и изкаляна униформа, зачервени и блуждаещи очи и желязна ръка, която мътно блестеше на светлината на бара. После баронът отвори уста и каза:
— Дайте ми някакво уиски, мамка му, защото иначе ще сравня този бар със земята!
Вълшебните приключения на барона продължаваха. Половината тетрадка беше пълна с барон фон Химлен. Когато пишех за него, се чувствах добре. Всеки има нужда от компания. Наоколо нямаше никой друг, та трябваше да си измисля един човек и да го направя такъв, какъвто трябва да бъде. Не бяха измислици или лъжи. Другото беше лъжа и измислица: да пропилееш живота си, без да имаш човек като него.
35.
Превръзките помогнаха. Общинската поликлиника в Лос Анджелис най-сетне успя да направи нещо като хората. Плюските се изцедиха. Не изчезнаха, но поне спаднаха малко. После обаче под тях се надигнаха нови. Лекарите пак ме надупчиха и ми сложиха нови превръзки.
Операциите с дрелката сякаш продължаваха безкрайно. Правеха ми наведнъж по трийсет и две, трийсет и шест, трийсет и осем дупки. Вече не се страхувах от нея. Всъщност аз и в началото не се страхувах. Тогава изпитвах гняв. Но после се освободих и от него. Дори не беше примирение, а само някакво отвращение — отвращение и от това, което се беше случило с мен, и от докторите, които не можеха да ми помогнат с нищо. И те, и аз бяхме безпомощни, като единствената разлика беше, че аз бях жертвата. Те можеха да се върнат по домовете си и да ме забравят, докато аз нямаше как да сменя лицето си.
Но в живота ми настъпиха други промени. Баща ми си намери работа. Положи изпит в общинския музей на Лос Анджелис и постъпи там като пазач. Баща ми го биваше да взема изпити. Обичаше математиката и историята. Затова изкара изпита и най-сетне си намери място, където да ходи всяка сутрин. Имаше само три свободни места за пазачи и той беше успял да спечели едното.
В поликлиниката на Лос Анджелис някак си разбраха за това и един ден госпожица Акерман ми каза:
— Хенри, това е последният ти час при нас. Ще ми липсваш.
— Стига бе — рекох аз. — Майтапиш се. Ще ти липсвам толкова, колкото на мен ще ми липсва тази електрическа игла!
Но този ден тя наистина се държа много странно. Големите й очи се насълзиха. Веднъж я чух да си издухва носа.
Чух и как една от другите сестри я попита:
— Ей, Джанис, какво е станало?
— Нищо. Нищо ми няма.
Горката госпожица Акерман. Аз бях само на петнайсет години, бях покрит с пъпки от главата до петите и никой от нас двамата не можеше да направи каквото и да било.
— Добре — каза тя. — Това ще бъде последната ти нагрявка на ултравиолетовата машина. Легни по корем.
— Вече знам малкото ти име — заявих аз. — Джанис. Хубаво име. Също като теб.
— О, млъкни — каза тя.
Зърнах я още веднъж, след като прозвуча първият звънец. Тогава се обърнах по гръб, Джанис отново нагласи машината и излезе от стаята. След това не я видях никога повече.
Баща ми не вярваше на докторите, на които трябва да се плаща.