— Те само те карат да се изпикаеш в едно шишенце, вземат ти парите и се прибират вкъщи при хубавите си жени в Бевърли Хилс — твърдеше.
Но все пак ме изпрати при един такъв лекар. Докторът имаше лош дъх, а главата му беше кръгла като топка за баскетбол, само дето имаше и две малки очички. Аз не харесвах нито баща си, нито пък доктора. Той ми заръча да не ям пържено и да пия сок от моркови. И толкова.
Баща ми каза, че следващия срок трябва да се върна в гимназията.
— По цял ден се скъсвам от бачкане, за да не окрадат музея. Вчера някакъв негър счупи стъклото на една витрина и задигна едни редки монети. Хванах го. Заедно се изтърколихме по стълбите. Успях да го задържа, докато дойдат другите. Всеки ден си рискувам живота. А ти само лежиш по цял ден и се цупиш. Искам да станеш инженер. А как ще станеш инженер, по дяволите, когато по цял ден рисуваш в тетрадките си жени с поли, вдигнати до гъза? Не можа ли да нарисуваш нещо друго? Защо не нарисуваш някое цвете, или планините, или океана? Връщаш се в училище и толкова!
Пиех сок от моркови и чаках началото на срока. Бях пропуснал само един срок. Пъпките ми не бяха съвсем излекувани, но бяха по-добре отпреди.
— Знаеш ли колко ми струва този сок от моркови? Всеки ден по един час от работното ми време отива само за твоя сок от моркови!
Открих градската библиотека „Ла Сиенега“. Извадих си картон. Библиотеката беше недалеч от старата катедрала в западния край на булевард „Адамс“. Беше много малка библиотека и в нея работеше само една библиотекарка. Беше жена от класа. Изглеждаше на около трийсет и осем години, но косата й беше чисто бяла и стегната на кок на тила. Носът й беше остър, носеше очила без рамки, а очите й зад тях бяха тъмнозелени. Имах чувството, че знае всичко.
Обиколих библиотеката, за да си потърся книги. Свалях ги от лавиците една по една. Но всичките бяха лъжа и измама. Бяха много тъпи. В тях имаше цели страници, пълни с думи, които не казваха нищо. Ако все пак имаха да кажат нещо, това им отнемаше толкова много време, че докато стигне до него, човек се уморяваше и вече му беше все тая. Все пак продължавах да ги пробвам поред. Сред всичките тези книги все трябваше да има поне една свястна.
Всеки ден ходех до библиотеката на ъгъла на булевард „Адамс“ и улица „Ла Брий“ и всеки път там ме чакаше моята библиотекарка — сурова, непогрешима и мълчалива. Продължавах да свалям нови и нови книги от лавиците. Първата истинска книга, която намерих, беше от някакъв тип на име Ъптън Синклер. Изреченията му бяха къси и в тях имаше гняв. Пишеше с гняв. Книгата му беше за мъжкия затвор в Чикаго. Беше казал всичко, без да се преструва. После намерих още един автор. Казваше се Синклер Луис. Книгата му беше „Главната улица“. Той сваляше всички слоеве от двуличие, които покриват хората. Само че май му липсваше страст.
Върнах се за още. Изчитах по книга на вечер.
Веднъж обикалях в библиотеката и тайничко поглеждах към моята библиотекарка, когато намерих една книга със заглавие „И на идоли да не се кланяте“. Това вече беше добро, защото казваше истината за всички нас. Най-сетне бях намерил нещо, написано с жар! Отворих книгата. Беше написана от Джоузефин Лорънс. Жена. Няма проблеми. На всеки може да се случи да измисли нещо умно. Разгърнах страниците. Но те бяха същите като в много други книги: мътни, неясни и досадни. Върнах книгата на мястото й. И както бях протегнал ръка нагоре, взех съседната книга, която също беше написана от човек на име Лорънс. Отворих я наслуки и се зачетох. Разказваше се за някакъв човек, който свири на пиано. Отначало ми се стори много фалшива. Но аз продължих да чета. Човекът на пианото беше разтревожен. В главата му се въртяха разни неща. Тъмни, любопитни неща. Редовете на страницата бяха стегнати, като човек, който крещи, но този не крещеше „Къде си, Джо?“, а по-скоро „Джо, къде е всичко?“. Виж го ти този Лорънс, със стегнатите кървави редове. Никой не ми беше казвал за него. Защо го пазеха в тайна? Защо не го рекламираха?
Четях по една книга на ден. Скоро прочетох всички книги на Д. Х. Лорънс, които имаха в библиотеката. Библиотекарката започна да ме гледа странно, когато й носех книгите, за да ги запише в картона.
— Как си днес? — питаше ме тя.
Това винаги ми звучеше страхотно. Все едно вече бяхме преспали заедно. Прочетох всички книги на Д. Х. Те ме отведоха при други. Прочетох Х. Д., поетесата. И Хъксли, най-младият от няколкото Хъксли, който беше приятел с Лорънс. Книгите сякаш сами скачаха в ръцете ми. Всяка книга водеше към следващата. Появи се и Дос Пасос. Всъщност не беше чак толкова добър, но беше достатъчно добър. Трилогията му за САЩ ми отне повече от един ден. Драйзър нещо не ми допадна. Шъруд Андерсън обаче ми хареса. А после се появи и Хемингуей. Страхотно! Този човек знаеше как да ниже редовете. Изпитвах чиста радост. Думите му не бяха тъпи, а бяха неща, от които умът започваше да си пее. Ако човек ги прочетеше и се оставеше на магията, можеше да живее без болка, с надежда, независимо от всичко.