— Сини или Зелени? — извика ми той.
— Аз съм Мата Хари — отвърнах.
— Шпионин? Мразя шпионите!
— Престани бе, Хари. Това е игра за малки деца. Не ми досаждай с евтина мелодрама.
Храстите отново се разтвориха и се появи лейтенант Бийчкрофт. Мишънс и Бийчкрофт застанаха един срещу друг.
— Вземам те в плен! — изкрещя Бийчкрофт на Мишънс.
— Вземам те в плен! — изкрещя Мишънс на Бийчкрофт.
И двамата бяха адски изнервени и ядосани, просто се усещаше.
Бийчкрофт извади офицерската си сабя:
— Предай се, иначе ще те пронижа!
Мишънс хвана пушката си откъм цевта:
— Ела да ти откъсна проклетата глава!
После навсякъде наоколо храстите започнаха да се разтварят. Крясъците бяха привлекли както Сините, така и Зелените. Аз си седях до дървото и гледах как се смесиха и започнаха да се бият. Имаше прах, шум от борба и от време на време — неприятният звук от приклад, който се сблъсква с човешки череп.
— О, Боже! О, Господи!
Няколко души паднаха. Някои си загубиха пушките. Премина се към ръкопашен бой и свободна борба. Забелязах две момчета, и двете със зелени ленти на ръцете, които се бяха вкопчили в смъртна схватка. После се появи полковник Съсекс. Надуваше свирката си с всички сили. Навсякъде хвърчаха слюнки. Той се затича към войските с офицерската си нагайка и започна да ги налага с нея. Биваше си го. Пръчката свистеше като камшик и сечеше като бръснач.
— Ох! Предавам се!
— Престанете! Господи! Милост!
— Майчице!
Армиите се разделиха и застанаха една срещу друга. Полковник Съсекс пак си взе папката. Униформата му дори не беше измачкана. Медалите му си стояха по местата. Кепето му беше сложено под уставния ъгъл. Той ловко пъхна нагайката под мишница и се отдалечи. Ние тръгнахме след него.
Качихме се в старите военни камиони със съдрани брезентови гюруци, с които ни бяха докарали. Запалиха двигателите и ние тръгнахме обратно. Седяхме едни срещу други на дълги дървени пейки. Когато идвахме, бяхме разделени и всички от Синята армия бяха в единия камион, а всички от Зелената — в другия. На връщане се бяхме смесили и седяхме заедно, като не откъсвахме поглед от прашните си очукани обуща и подскачахме напред и назад, наляво и надясно, нагоре и надолу, докато камионът се клатеше по изровените стари пътища. Бяхме уморени, победени и ядосани. Войната беше свършила.
41.
Заради военното обучение не можех да се занимавам със спорт, докато останалите момчета напредваха всеки ден. Те влизаха в отборите на гимназията, печелеха мачове и сваляха гаджетата. Аз по цял ден марширувах на слънце. Не виждах почти нищо друго, освен ушите и гъза на момчето пред мен. Много бързо се разочаровах от вълшебството на армейските порядки. Другите момчета си лъскаха обущата до блясък и изглежда, се наслаждаваха на маневрите. Аз не намирах никакъв смисъл в това. Те просто добиваха все по-добра форма в подготовка за деня, в който някоя бомба щеше да им откъсне топките. От друга страна, не можех да си представя и да клеча на игрището с футболна каска, протектори на раменете, синьо-бял екип и номер 69, мъчейки се да спра някой злобен кучи син от друг град, или пък да се опитвам да преместя някакъв звяр, който вони на такос, за да дам шанс на сина на окръжния прокурор да спечели още шест метра при атаката по левия фланг. Проблемът беше в това, че човек постоянно трябваше да избира между две злини, и независимо какво избираш, всеки път губиш още малко от себе си, докато накрая не остане нищо. На двайсет и пет години повечето хора вече бяха свършени. Превръщаха се в цяла проклета нация от загубеняци, които карат коли, ядат, правят бебета и вършат всичко по възможно най-тъпия начин, например като гласуват за онзи кандидат за президент, който най-много им прилича на тях самите.
Аз нямах никакви интереси. Нищо не ме вълнуваше. Нямах представа как ще се измъкна от всичко това. Останалите поне имаха някаква жажда за живот. Сякаш бяха осъзнали нещо, което аз не разбирах. Може би бях умствено недоразвит. Не бих се учудил. Често се чувствах непълноценен. Искаше ми се просто да се отърва от тях. Но нямаше къде да отида. Самоубийство? Боже Господи, това само щеше да ми отвори допълнителна работа. Просто ми се искаше да легна и да заспя за пет години, но те не ме оставяха да го направя.