И така, все още бях в гимназията „Челси“, все още ходех на военно обучение и все още бях с пъпките и плюските. Последното винаги ми напомняше колко съм преебан.
Беше голям ден. Всички момчета, които бяха спечелили състезанието по боравене с оръжие в своите взводове, се строиха в една дълга редица, в която щяха да определят финалния победител. По някакъв начин аз бях спечелил състезанието в моя взвод. Не знам защо. Изобщо не се оправях с пушката чак толкова добре.
Беше събота. На трибуните имаше много майки и бащи. Някой наду тръба. Проблесна сабя. Чуха се команди. Дясно рамо! Ляво рамо! За почест! Пушките се удряха в раменете ни, прикладите им се удряха в земята, сетне пушките отново се удряха в раменете. На трибуните седяха момиченца със сини, зелени, жълти, оранжеви, розови и бели рокли. Беше горещо, отегчително и налудничаво.
— Чинаски, ти ще отстояваш честта на нашия взвод!
— Тъй вярно, господин ефрейтор Монти!
На трибуните бяха насядали момичетата и чакаха своите любовници, своите победители, своите бъдещи началници в предприятието, където щяха да работят. Беше много тъжно. Ято гълъби, подплашени от някаква понесена от вятъра хартия, шумно запляскаха с криле и се отдалечи. Жадувах да съм се напил с бира. Жадувах да съм някъде далеч оттук.
Всеки път, когато някой от войниците допуснеше грешка, той трябваше да отстъпи назад от редицата. Скоро останаха шестима, после петима, после трима. Аз все още бях в редицата. Нямах никакво желание да победя. Знаех, че няма да победя. Скоро щяха да ме отстранят. Исках да си ходя. Бях уморен и ми беше писнало. Освен това бях целият в пъпки. Не давах и пет шибани цента за победата в това състезание. Но не можех да направя очевидна грешка. Ефрейтор Монти щеше да се обиди.
Накрая останахме само двама. Аз и Андрю Пост. Пост беше добро момче. Баща му беше прочут адвокат по наказателно право. Седеше на трибуната с жена си, майката на Андрю. Пост се потеше обилно, но беше твърдо решен да спечели. И двамата знаехме, че той ще спечели. Усещах цялата енергия и цялата енергия беше негова.
„Няма проблеми — помислих си аз. — Той има нужда от това, родителите му също. Така стоят нещата. Така трябва да стоят нещата.“
Ние не спирахме да превъртаме пушките си, като изпълнявахме различни уставни положения. С крайчеца на окото виждах футболната врата в края на игрището и си мислех, че ако се бях постарал повече, можеше да стана голям играч.
— Зареди! — изрева командирът и аз с всички сили дръпнах затвора.
Чу се само едно щракване. Отляво не се чу нищо. Андрю Пост беше замръзнал като статуя. От трибуните се чу слаб стон.
— Мирно! — изрева командирът и аз завърших движението по устав.
Пост също го завърши, но с незаредено оръжие…
Самата церемония по награждаването беше след няколко дни. За мое щастие предстоеше да раздават и други награди. Стоях в редица заедно с останалите и чаках, а полковник Съсекс вървеше покрай нас. Пъпките ми бяха по-зле отвсякога и както винаги, когато трябваше да съм облечен с боцкащата униформа от груба кафява вълна, слънцето печеше силно и ме караше да усещам всяка вълнена нишка в проклетата риза. Не ставах за войник и всички го знаеха. Бях спечелил случайно, защото толкова не ми пукаше, че не се бях притеснил. Стана ми гадно за полковник Съсекс, защото знаех какво си мисли, а може би и той знаеше какво си мисля аз: че неговата особена доблест и кураж изобщо не ми се струваха изключителни.
После той застана точно пред мен. Аз стоях мирно, но успях крадешком да му хвърля един поглед. По устата му имаше слюнка, както винаги. Може би устата му пресъхваше само когато се ядосваше. Въпреки жегата духаше приятен западен вятър. Полковник Съсекс ми окачи медала. После ми стисна ръката.
— Поздравления — каза.
Сетне се усмихна и продължи по редицата.
Виж го ти, старото копеле. Значи не бил толкова лош…
Прибирах се към къщи с медала в джоба. Кой беше този полковник Съсекс? Обикновен човек като всички нас, който също сере. Всички трябва да правят компромиси, за да ги приемат в живота. Лекари, адвокати, войници — няма значение. Дори когато си намери мястото, човек трябва да продължава да полага усилия. Съсекс беше също толкова безпомощен, колкото обикновените хора на улицата. Човек или успява да постигне нещо в живота си, или умира от глад.
Бях сам и си вървях. От моята страна на улицата, точно преди да стигна до кръстовището с първия булевард по дългия път към къщи, имаше малък, запуснат магазин. Спрях и погледнах към витрината. Бяха изложени различни стоки с мърляви етикети за цената. Видях някакви свещници. Електрически тостер. Настолна лампа. Стъклото на витрината беше мръсно и отвън, и отвътре. Иззад прашното, замазано стъкло ми се хилеха две кученца. Миниатюрно пиано. Всички тези неща се продаваха. Не изглеждаха особено привлекателно. В магазина не се виждаха клиенти, нито продавач. Много пъти бях минавал покрай него, но никога не бях спирал да го разгледам.