Аз изтичах в тръс до центъра на игрището и играта започна. Ейб беше на втора база. Ударих ръкавицата си с юмрук и подвикнах на Мортенсън:
— Ей, Ейб, бил ли си чекии в сурово яйце? Не ти трябва да умираш, за да отидеш в рая!
Чух как момичетата се смеят на това.
Първият играч с бухалката не улучи. Не го биваше особено. Аз също често пропусках, но удрях най-силно от всички. Наистина блъсках здраво: топката излиташе от игрището чак на улицата. Винаги се навеждах ниско над земята, преди да ударя. Приличах на навита пружина, стегната и готова за удар.
Всичко в играта ми беше интересно. Всички онези игри, които бях пропуснал, защото трябваше да кося моравата, всички онези дни в началното училище, когато ме избираха предпоследен, бяха останали зад гърба ми. Бях разцъфтял. В мен имаше нещо, аз го знаех и от това ми ставаше добре.
— Ей, Ейб! — подвикнах отново. — Ти обаче толкова много плюеш, че не ти трябва сурово яйце!
Следващият играч с бухалката успя да удари силно, но топката излетя много високо и аз се затичах, за да я хвана над рамото си. Тичах бързо, чувствах се страхотно и знаех, че отново ще мога да направя чудо.
Обаче мамка му. Топката се удари в короната на едно високо дърво на края на игрището. После заподскача надолу между клоните. Застанах под дървото и зачаках. Не, отиваше наляво. Затичах се наляво. После пък отскочи надясно. Хукнах надясно. Топката се удари в един клон, поколеба се, хлъзна се между листата и падна право в ръкавицата ми.
Момичетата се разпищяха.
Изстрелях топката обратно към нашия питчър с един подскок, после на бегом се върнах обратно към средата на игрището. Следващият батър пропусна. Нашият питчър, Харви Никсън, мяташе силно.
Двата отбора смениха местата си и аз се паднах пръв на бухалката. Никога не бях виждал момчето, което застана срещу мен. Не беше от „Челси“. Не знаех откъде е. Всичко му беше голямо — голяма глава, голяма уста, големи уши, едро тяло. Косата му влизаше в очите и приличаше на тъпак. Косата му беше кафява, очите му бяха зелени и тези зелени очи ме гледаха изпод косата така, сякаш ме мразеше лично. Лявата му ръка изглеждаше по-дълга от дясната. Хвърляше с лявата. Никога не бях заставал срещу питчър-левичар, не и с бърза топка. Но и на това му се намираше цаката. Просто го обръщаш огледално и всичко ще бъде наред.
Викаха му „Котенцето“ Флос. Ебати котенцето. Осемдесет и пет кила.
— Давай, Бъч, удряй! — извика едно от момичетата.
Викаха ми Бъч, „Бандита“, защото удрях силно и не им обръщах внимание.
Котенцето ме погледна измежду големите си уши. Аз се изплюх на игрището, стъпих по-здраво и размахах бухалката.
Котенцето кимна, все едно кетчърът му беше подал някакъв таен сигнал. Само се перчеше. После огледа игрището. Перчеше се. Заради момичетата. Не можеше да си избие путките от главата.
Той се засили да хвърля. Наблюдавах топката в лявата му ръка. Очите ми не се откъсваха от топката. Бях открил тази тайна. Трябва да се концентрираш върху топката и да не я изпускаш от поглед, докато не достигне до теб, а после да я убиеш на място с бухалката.
Видях как топката се откъсна от пръстите му, въпреки че слънцето ми светеше в очите. Беше като малко ръмжащо чудовище, но не беше невъзможна. Летеше под коленете ми и мина далеч встрани от бухалката. Неговият кетчър трябваше да направи плонж, но я хвана.
— Първа топка — измърмори кварталният дъртак, който ни беше съдия.
Той работеше като нощен пазач в един супермаркет и обичаше да си говори с момичетата. „Вкъщи имам две дъщери, същите като вас. Малки красавици. И те се обличат с тесни роклички като вас, момичета.“
Когато играехме бейзбол, все се навеждаше зад играчите, за да показва на момичетата големия си гъз. Това беше всичко, с което разполагаше в живота — един голям гъз и един златен зъб.
Кетчърът подхвърли топката обратно на Котенцето Флос.
— Ей, писе! — подвикнах му аз.
— На мен ли говориш?
— На теб, на теб, с късите ръчички. Следващия път гледай да мине по-близо, щото иначе трябва да си хвана такси!
— Следващата е специално за теб — каза ми той.
— Хубаво — отвърнах.
Стъпих по-здраво и се приготвих.
Той отново направи същите номера с кимането, все едно са му подали таен сигнал, и огледа игрището. Зелените му очи се вторачиха в мен изпод мръсната му кафява коса. Видях как се приготвя за хвърляне. Видях как топката се откъсна от пръстите му, като черна точка на фона на слънцето и небето, а после изведнъж стана много по-голяма, защото летеше право към главата ми. Приклекнах и усетих как топката ме докосна по косата, когато прелетя над мен.
— Страйк! — обяви дъртакът.