— Какво?! — изкрещях.
Кетчърът още държеше топката. Изглеждаше също толкова изненадан от отсъждането, колкото и аз. Взех топката от него и я показах на съдията.
— Какво е това? — попитах го.
— Топка за бейзбол.
— Точно така. Запомни как изглежда.
Взех топката и отидох до мястото на питчъра. Зелените очи не трепнаха под мръсната коса. Но устата му леко се отвори, като на жаба, която си поема въздух.
Застанах точно пред Котенцето.
— Не удрям с глава — заявих. — Следващия път, когато направиш нещо подобно, ще натикам тази топка направо през шортите ти, в онази дупка, където забравяш да се бършеш.
Върнах му топката и се върнах на мястото си. Стъпих здраво и замахнах с бухалката.
— Едно на едно — каза дъртакът.
Флос вдигна малко прах в краката си. Погледна наляво, към края на игрището. Там нямаше нищо, ако не броим полумъртво от глад куче, което се чешеше по ухото. После Флос погледна към кетчъра си, за да му даде знак. Искаше да се докара пред момичетата. Дъртакът беше приклекнал, разперил големия си гъз, и също се опитваше да се докара пред момичетата. Аз сигурно бях от малкото хора на игрището, който мислеше само за бейзбол.
Моментът дойде и Котенцето Флос се засили да хвърля. От вида на лявата му ръка, която се въртеше като крило на мелница, човек можеше да се паникьоса — но не биваше да си го позволява. Просто трябваше да си търпелив и да чакаш топката. Каквото и да правеха, в един момент трябваше да я пуснат. И след това топката си оставаше само за теб, за да я унищожиш, и колкото по-силно бе хвърлена, толкова по-силно можеше да я избиеш.
Едно от момичетата изпищя в мига, в който видях топката да се откъсва от пръстите му. Флос не беше изгубил силата си. Топката беше като стършел, който отново летеше право към главата ми. Не ми оставаше нищо друго, освен по най-бързия начин да се просна на земята. Устата ми се напълни с прах.
— Ст-тарайк! — изврещя дъртакът.
Дори не можеше да каже думата както трябва. Ако вземеш човек да върши нещо без пари, не се надявай на много усилия.
Станах и се изтупах от праха. Беше влязъл чак под крачолите ми, до гащите. Майка ми щеше да ми каже: „Хенри, как успя да се изцапаш толкова? Не прави физиономии. Усмихни се и бъди щастлив!“
Отидох до мястото на питчъра. Застанах точно пред него. И двамата мълчахме. Не откъсвах очи от Котенцето. Бухалката тежеше в ръката ми. Вдигнах я и притиснах единия й край в носа му. Той я блъсна встрани. Обърнах се и тръгнах обратно към мястото си. По средата на пътя спрях. Врътнах се кръгом и го изгледах още веднъж. После се върнах докрай.
Стъпих здраво и размахах бухалката. Тази топка вече щеше да бъде моя. Котенцето се зазяпа за несъществуващия таен знак. Този път по-задълго и накрая отрицателно поклати глава. Продължаваше да ме гледа с омраза със зелените си очи иззад мръсната си коса.
Аз размахах бухалката малко по-силно.
— Удари я, Бъч! — изпищя едно от момичетата.
— Бъч, Бъч, Бъч! — изпищя друго момиче.
Тогава Котенцето се обърна с гръб към нас и просто се вторачи към центъра на игрището.
— Почивка — обявих и излязох от квадрата.
Отстрани имаше едно много хубаво момиче с оранжева рокля. Имаше права руса коса, която се спускаше като красив жълт водопад, очите ни за миг се срещнаха и тя каза:
— Давай, Бъч, давай!
— Я млъквай — казах аз и се върнах на мястото си.
Тогава Котенцето хвърли. Проследих целия полет на топката. Точно това беше моето хвърляне. За съжаление, точно в този момент очаквах отново да я метне право към мен. Исках да го направи, за да отида при Котенцето и да го убия или аз да падна убит. А топката прелетя точно откъдето трябва, над центъра на квадрата. Докато се наглася, вече беше късно и аз напразно замахнах над нея, когато профуча покрай мен.
Копелето ме беше измамило здравата.
Следващия път, когато дойде ред да удрям, той направи три поредни страйка. Заклевам се, че беше поне на двайсет и три години. Сигурно играеше полупрофесионално.
Най-сетне едно от нашите момчета успя да му вземе една база.
Но на игрището бях по-добър. Хванах няколко топки. Движех се както трябва. Знаех, че колкото повече наблюдавам как хвърля Котенцето, толкова по-големи шансове ще имам следващия път да го прецакам. Той вече не се опитваше да ми пробие главата. Нямаше нужда. Просто ги пускаше право през центъра. Надявах се, че е само въпрос на време най-сетне да успея да избия някоя оттам.
Но положението продължаваше да се влошава. Това не ми харесваше. На момичетата също. Този тип със зелените очи беше велик не само като питчър, но и с бухалката. Първия път удари за хоумрън, а на втория стигна до втора база. На третия успя да подхване топката отдолу и я изпрати високо над игрището, някъде между Ейб на втора база и мен в центъра на игрището. Аз се втурнах към нея и момичетата се разпищяха, но Ейб просто продължи да гледа топката нагоре през рамото си, с увиснала долна челюст, зяпаше я като някакъв глупак, с полуотворена влажна уста. Втурнах се право към него, като крещях: „Моя топка!“ Всъщност беше негова, но някак си не можех да понеса мисълта той да я хване. Това момче беше идиот и зубър и аз всъщност не го харесвах особено, затова влязох много силно, като се опитвах да хвана топката. Двамата се блъснахме един в друг, топката изскочи от ръкавицата му и полетя във въздуха, докато той падаше, и аз успях да я хвана.