После застанах над него, както се беше проснал на земята.
— Ставай бе, тъпак — подканих го.
Ейб не можеше да стане. Плачеше. Държеше се за лявата ръка.
— Май ми счупи ръката — каза той.
— Ставай бе, пъзльо.
Най-сетне Ейб успя да се изправи и напусна игрището, като плачеше и се държеше за ръката.
Аз се огледах.
— Добре де — казах. — Хайде да поиграем малко бейзбол!
Но всички вече се отдалечаваха, дори момичетата. Мачът очевидно беше свършил. Аз се повъртях още малко на игрището, после тръгнах към къщи…
Малко преди вечеря телефонът звънна. Майка ми вдигна. Заговори много развълнувано. После затвори и чух, че говори нещо с баща ми.
Накрая дойде в моята стая.
— Ела в хола, моля те — нареди ми тя.
Отидох в хола и се тръшнах на дивана. Те седяха на столове. Винаги правеха така. Столовете означаваха, че си част от домакинството. Диванът беше за гости.
— Току-що се обади госпожа Мортенсън. Направили са рентгенови снимки. Счупил си ръката на сина й.
— Стана случайно — казах аз.
— Тя казва, че ще ни съди. Ще си намерят адвокат-евреин. Ще ни вземат всичко и ще ни оставят на улицата.
— Че ние и без това нямаме нищо.
Майка ми беше от жените, които плачат, без да издават звук. Разплака се и сълзите й започнаха да се стичат все по-бързо. Бузите й заблестяха на светлината на здрача.
Тя избърса очите си. Бяха мътно светлокафяви.
— Защо си счупил ръката на това момче?
— Стана сблъсък. И двамата се опитахме да хванем топката.
— Какво значи „сблъсък“?
— Когато двама играчи се опитват да хванат една топка.
— И ти си я хванал?
— Да.
— Каква полза от това? Адвокатът евреин ще наблегне на счупената ръка.
Станах и се върнах в стаята си, докато дойде време за вечеря. Баща ми не беше продумал. Беше объркан. От една страна, се притесняваше да не изгуби и малкото, което има, но, от друга, беше много горд, че синът му може да счупи ръката на някого.
43.
Джими Хачър работеше на половин ден в една бакалия. Никой от нас не можеше да си намери работа, но той винаги се уреждаше. Той имаше своето личице на кинозвезда, а майка му имаше страхотно тяло. С неговото лице и нейното тяло никога нямаше да остане безработен.
— Искаш ли днес след вечеря да наминеш към къщи? — попита ме той един ден.
— Защо?
— Защото мога да крада толкова бира, колкото си искам. Ще я извадим и ще я изпием.
— Къде е бирата?
— В хладилника.
— Покажи ми.
Бяхме на около една пресечка от тях. Отидохме дотам. В коридора Джими каза:
— Чакай малко, трябва да проверя пощата.
Извади един ключ и отвори пощенската кутия. Беше празна. Той пак я затвори.
— С моя ключ се отваря и кутията на една жена. Гледай сега.
Джими отвори чуждата кутия, извади някакво писмо и го разпечата. После ми го прочете на глас.
Скъпа Бети,
Знам, че закъснях с този чек и че го чакаш отдавна.
Уволниха ме. Намерих си друга работа, но изостанах малко. Ето ти чека, най-после. Надявам се всичко при теб да е наред.
Джими извади чека и го разгледа. После го накъса на парчета, накъса и писмото и прибра парчетата в джоба си. Накрая заключи кутията.
— Хайде, идвай.
Влязохме в техния апартамент, отидохме в кухнята и той отвори хладилника. Беше пълен с кутийки бира.
— Майка ти знае ли?
— Естествено. Нали тя я пие.
Той затвори хладилника.
— Джим, вярно ли е, че баща ти се е гръмнал в главата заради майка ти?
— Аха. Обади се по телефона. Каза й, че има пистолет. Каза: „Ако не се върнеш при мен, ще се самоубия. Ще се върнеш ли при мен?“ И майка ми каза: „Не“. После се чу изстрел и край.
— А майка ти какво направи?
— Ами затвори.
— Добре, значи ще се видим довечера.
Казах на нашите, че отивам у Джими, за да си пишем домашните. „Такива домашни обичам“ — помислих си аз.