— Джими е добро момче — каза майка ми.
Баща ми нищо не каза.
Джими извади бирата и започнахме. На мен много ми хареса. Майката на Джими работеше до два сутринта в един бар. Апартаментът беше на наше разположение.
— Майка ти има страхотно тяло, Джим. Как така някои жени имат страхотни тела, а други изглеждат някак си деформирани? Защо не може всички жени да имат страхотни тела?
— Боже, откъде да знам? Може би ако всички жени бяха еднакви, щяха да ни омръзнат.
— Пий още бира. Много бавно пиеш.
— Добре.
— Може би след още няколко бири ще взема да те пребия.
— Ние сме приятели бе, Ханк.
— Аз нямам приятели. Пий де!
— Добре де. Закъде бързаш?
— Трябва да пиеш бързо, за да усетиш ефекта.
Отворихме си още бира.
— Ако бях жена, щях постоянно да ходя с вдигната пола, за да надървям всички мъже — заяви Джими.
— Ти си ебати изродът.
— Майка ми познаваше един мъж, който й пиеше пикнята.
— Какво?
— Да, честно. Поркаха по цяла нощ, после той лягаше във ваната, а тя му пикаеше в устата. Накрая той й даваше по двайсет и пет долара.
— Тя ли ти каза?
— Откакто баща ми умря, тя ми доверява такива работи. Все едно съм заел неговото място или нещо подобно.
— Да не би да…?
— Не бе, не. Само ми се доверява.
— Както за този тип във ваната?
— Да, такива работи.
— Кажи още нещо.
— Не.
— Хайде, пий още бира. А има ли някой, дето й яде лайната?
— Не говори така.
Довърших бирата, която държах, и хвърлих кутийката в другия край на стаята.
— Тук ми харесва. Ще взема да се преместя да живея при вас.
Отидох до хладилника и донесох още шест бири.
— Аз съм яко копеле — обясних. — Имаш късмет, че ти позволявам да се мотаеш край мен.
— Ние сме приятели бе, Ханк.
Бутнах една бира под носа му.
— Хайде, пий!
Отидох до банята да пикая. Вътре много си личеше, че е подреждана от жена — хавлии с ярки цветове и розово килимче на пода. Дори тоалетната чиния беше розова. Тя сядаше на нея с голямото си бяло дупе и се казваше Клер. Погледнах девствения си кур.
— Аз съм истински мъж — рекох си. — Мога да пребия всеки.
— Искам да ползвам банята, Ханк… — каза Джим на вратата.
Влезе вътре. Чух го да повръща.
— О, мамка му… — изругах и си отворих още една бира.
След няколко минути Джим излезе и седна на един стол. Беше много пребледнял. Аз бутнах една кутийка под носа му.
— Давай, пий! Бъди мъж! Открадна я като истински мъж, сега я изпий като истински мъж!
— Остави ме да си почина малко.
— Пий бе!
Седнах на дивана. Беше готино да се напиваш. Реших, че винаги ще се напивам. Напиването правеше така, че нищо да не е очевидно, а ако човек достатъчно често се разграничава от очевидното, може би има шанс самият той да не стане очевиден.
Погледнах към Джими.
— Пий бе, боклук.
Довърших бирата си и метнах кутийката в другия край на стаята.
— Хайде, момчето ми, разправи ми още нещо за майка си. Какво ти каза за онзи, на когото е пикала в устата в банята?
— Каза, че всяка минута на света се ражда по един нов глупак.
— Джим?
— Какво?
— Пий бе. Бъди мъж!
Той надигна бирата си. После хукна към банята и пак започна да повръща. След малко излезе и пак седна на стола. Не изглеждаше никак добре.
— Май трябва да легна — изпъшка.
— Джими — казах му аз, — ще взема да изчакам майка ти да се прибере.
Джими се изправи и тръгна към спалнята.
— А когато се прибере, ще взема да я изчукам, Джими.
Той не ме чу. Просто си влезе в спалнята.
Аз отидох до кухнята и се върнах с още бира.
Седях, пиех бира и чаках Клер да се върне. Къде се мотаеше тази курва, да му се не види? В моята къща не се допускаха такива неща. Аз държах на дисциплината.
Станах и отидох до спалнята. Джим беше проснат по лице на леглото, с дрехите и обувките. Погледах го и излязох.
Е, беше ясно, че това момче не държи на пиене. Клер имаше нужда от истински мъж. Седнах и си отворих още една бира. Отпих яка глътка. На масичката в хола намерих пакет цигари и си запалих една.
Не знам още колко бири изпих, докато чаках Клер да се прибере, но най-сетне чух как в ключалката се завъртя ключ и вратата се отвори. Ето я Клер, със страхотното тяло и русата коса. Страхотното й тяло беше покачено на високи токове и леко се олюляваше. Нито един художник не би си представил нещо по-хубаво. Дори стените я заглеждаха, когато минаваше покрай тях, както и лампите, столовете и килима. Беше вълшебна. Как стоеше там само…
— Какво става тук, по дяволите? Кой си ти?
— Клер, ние се познаваме. Аз съм Ханк. С Джими сме приятели.
— Изчезвай веднага!