Беше ме изпратил в богаташко училище, защото се бе надявал да се заразя от житейската философия на преуспяващите, докато гледам как богатите момчета пристигат със свирене на гуми в кремавите си кабриолети и качват момичетата с ярки рокли. Вместо това аз открих, че бедните хора обикновено си остават бедни. Че младите богати долавят миризмата на бедните отдалеч и се научават да я намират забавна. Трябва да се смеят, иначе всичко ще бъде прекалено ужасно. С вековете бяха усвоили и това умение. Никога нямаше да простя на момичетата, които се качваха в кремавите кабриолети, при смеещите се момчета. Естествено, те не бяха виновни, но човек винаги си мисли, че може би… Но не, нямаше може би. Богатството означаваше победа, а победата беше единственото, което има значение.
Коя жена би избрала да живее с мияч на чинии?
През всичките години в гимназията се опитвах да не мисля прекалено много за това как ще се подреди животът ми. Струваше ми се по-добре да отлагам този момент…
Най-сетне дойде денят на абитуриентския бал. Той се състоя в гимнастическия салон на момичетата и имаше музика на живо, истински оркестър. Не знам защо, но онази вечер отидох дотам, като изминах пеш четирите километра от къщата на родителите ми. Застанах отвън в тъмното, погледнах навътре, през прозореца с телена мрежа, и останах изумен. Всички момичета изглеждаха много пораснали, сериозни и прекрасни, всички бяха с дълги рокли и много красиви. Почти не можех да ги позная. Момчетата в своите смокинги също изглеждаха страхотно и танцуваха толкова правилно, всяко от тях държеше по едно момиче в прегръдките си и беше заровило лице в косата й. Всички танцуваха много красиво, а музиката беше силна, ясна и чиста, вълнуваща музика.
После зърнах в огледалото собственото си отражение, което ги гледаше — с пъпките по лицето ми и раздърпаната ми риза. Бях като някакво животно от джунглата, привлечено от светлината. Защо бях дошъл? Прилоша ми от самия себе си. Но продължих да ги гледам. Танцът свърши. Имаше кратка пауза. Двойките с лекота разговаряха помежду си. Държаха се естествено и изтънчено. Къде се бяха научили да водят разговор и да танцуват? Аз не можех нито да водя разговор, нито да танцувам. Всички знаеха по нещо, което аз не знаех. Момичетата бяха толкова красиви, момчетата бяха толкова представителни. Щеше да ме обземе ужас дори ако трябваше само да погледна някое от тези момичета отблизо, какво остава да застана пред нея. А да я погледна в очите и да танцувам с нея — просто беше невъзможно.
И все пак знаех, че това, което виждам, не е толкова просто и хубаво, колкото изглеждаше. За всичко това се плащаше цена, беше една общоприета лъжа, в която не беше трудно да повярваш, но тя можеше да се окаже първата стъпка по задънена улица. Оркестърът отново засвири, момчетата и момичетата отново затанцуваха, а над главите им се завъртяха светлини, които ги осветяваха в златно, после в червено, после в синьо, после в зелено и накрая пак в златно. Докато ги гледах, аз си казах, че един ден ще започне и моят танц. И когато този ден дойде, аз ще имам нещо, което те не притежават.
Но накрая ми дойде в повече. Намразих ги. Намразих тяхната красота, тяхната безоблачна младост, и докато ги наблюдавах как танцуват във вълшебните езера от светлина и се носят в прегръдките си, тъй щастливи, тъй неопетнени, защото бяха извадили късмет за кратко, аз ги мразех, защото вече притежаваха нещо, което аз нямах, и аз си казах, повторих си го: „Един ден и аз ще бъда толкова щастлив, колкото вас, ще видите.“
Те танцуваха ли, танцуваха, а аз не спирах да им го повтарям.
После зад мен се разнесе шум.
— Ей! Какво правиш тук?
Беше някакъв старец с фенерче. Главата му беше като глава на жаба.
— Гледам танците.
Държеше фенерчето точно под носа си. Очите му бяха големи и кръгли и светеха като котешки очи на лунната светлина. Но устата му беше отпусната и набръчкана, а лавата му беше кръгла. В него имаше някаква особена, безсмислена заобленост, така че ми приличаше на тиква, която се опитва да се прави на строг учител.
— Изчезвай веднага!
Лъчът на фенерчето пробяга нагоре и надолу по тялото ми.
— Кой си ти? — попитах го аз.
— Аз съм нощният пазач. Изчезвай веднага, иначе ще повикам ченгетата!