— Защо? Това е абитуриентският бал, а аз съм абитуриент.
Той светна право в очите ми. Оркестърът свиреше „Дълбоко лилаво“.
— Глупости! — тросна се той. — Ти си поне на двайсет две години!
— Записан съм в книгата на училището, випуск хиляда деветстотин трийсет и девета, абитуриент Хенри Чинаски.
— Тогава защо не си вътре да танцуваш?
— Забрави. Отивам си вкъщи.
— Ха така.
Тръгнах си. Закрачих към къщи. Светлината на фенерчето ме гонеше по пътеката. Излязох от двора на гимназията. Беше приятна топла нощ, почти гореща. Май видях светулки, но не съм сигурен.
45.
Денят на изпращането. Бяхме строени с шапките и пелерините си и слушахме химна на училището. За три години все трябваше да сме научили нещо. Сигурно можехме да правим по-малко правописни грешки и бяхме качили на килограми. Аз още бях девствен. „Ей, Хенри, ти топна ли вече чушката?“ „Ами, ами“ — отговарях аз.
До мен седеше Джими Хачър. Директорът държеше реч и вече си я изсмукваше някъде чак от лактите.
— Америка е великата страна на неограничените възможности и всеки мъж или жена, който наистина го поиска, може да стане…
— Мияч на чинии — обадих се аз.
— Кучкар — каза Джими.
— Крадец — добавих аз.
— Боклукчия — продължи той.
— Санитар в лудница.
— Америка е дръзка страна, построена от смелите… Обществото ни е символ на успеха.
— Успех на върхушката за сметка на всички останали — обади се Джими.
— … на справедливостта, и всички, които потърсят тази мечта в края на звездния си път, ще намерят…
— Едно голямо лайно — предложих аз.
— … и мога да кажа, без всякакво съмнение, че точно випуск хиляда деветстотин трийсет и девета, завършил по-малко от десетилетие след началото на нашата ужасна национална депресия, точно този випуск на трийсет и девета е по-благословен с кураж, талант и любов от всеки друг випуск, който съм имал удоволствието да изпратя!
Майките, бащите и роднините избухнаха в аплодисменти; някои от учениците се присъединиха към тях.
— Випуск хиляда деветстотин трийсет и девета, аз се гордея с вашето бъдеще и съм сигурен във вашето бъдеще! А сега ви изпращам на вашето велико приключение!
Повечето от учениците отиваха право в Калифорнийския университет, където нямаше да им се наложи да работят поне още четири години.
— И ви изпращам с молитви и благословии!
Отличниците първи получиха дипломите си. Излизаха най-отпред, за да си ги вземат. Излезе и Ейб Мортенсън. Взе си дипломата. Аз изръкоплясках.
— А с него какво ще стане? — попита Джими.
— Счетоводител във фабрика за авточасти. Някъде близо до Гардина, щата Калифорния.
— Работа за цял живот… — каза Джими.
— И жена за цял живот — добавих аз.
— Ейб никога няма да бъде нещастен…
— Или щастлив.
— Ще бъде покорен човек…
— Капут.
— Задръстен…
— Скапаняк.
Когато оправиха отличниците, подхванаха нас. Не се чувствах удобно. Идеше ми да си изляза. Извикаха името ми:
— Хенри Чинаски!
— Общественик — подхвърлих на Джими.
Качих се на подиума, прекосих го, взех си дипломата и стиснах ръката на директора. Неговата беше хлъзгава като вътрешната страна на мръсен тиган, в който са пържили риба. (Две години по-късно щеше да бъде изобличен, че присвоява средства от училищния фонд; щеше да му бъде предявено обвинение, да бъде осъден и тикнат в затвора.)
На връщане минах покрай Мортенсън и другите отличници. Той се озърна и ми показа среден пръст, но така, че само аз да го видя. Това ми дойде като удар под кръста. Изобщо не го очаквах.
Върнах се и седнах обратно при Джими.
— Мортенсън ми показа среден пръст!
— Стига бе!
— Копелето мръсно! Развали ми деня! Иначе беше гола вода, а сега съвсем се осра!
— Не мога да повярвам, че ще посмее да ти покаже среден пръст.
— Това не е в негов стил. Мислиш ли, че някой се е заел да го обучава?
— Вече не знам какво да мисля.
— Не може да не знае, че мога да го счупя от бой, без дори да си поема дъх!
— Ами счупи го!
— Но той вече спечели, не разбираш ли? Защото успя да ме изненада!
— Просто трябва да го нариташ малко.
— Нали знаеш, че тоя нещастник не е научил нищо от всичките учебници? Аз съм сигурен, че в тях няма нищо, защото прочетох всяка четвърта страница.
— Джими Хачър! — извикаха и него.
— Свещеник — каза ми той.
— Птицевъд — рекох аз.
Джими стана и отиде да си вземе дипломата. Аз шумно го аплодирах. Всеки човек, който беше способен да живее с майка като неговата, заслужава аплодисменти. Той се върна, седна и двамата продължихме да зяпаме как златните момчета и момичета отиват да си вземат дипломите.