— Не можем да ги обвиняваме, задето са богати — отбеляза Джими.
— Аз не ги обвинявам. Обвинявам шибаните им родители.
— И родителите на родителите им — добави Джими.
— Да, всъщност нямам нищо против да взема новите им коли и хубавите им приятелки и изобщо няма да ми пука за социалната справедливост.
— Аха — съгласи се Джими. — Предполагам, че повечето хора се замислят за социалната несправедливост само когато им дойде до главата.
Златните момчета и момичета продължиха да маршируват по подиума. Аз седях и се чудех дали да фрасна Ейб или не. Представях си как се търкаля по тротоара с шапката и пелерината си, паднал свидна жертва на моя десен прав, а всички хубави момичета пищят и си мислят: „Господи Боже, този Чинаски сигурно е същински звяр в леглото!“
От друга страна, Ейб беше гола вода. Почти прозрачен беше. Нямаше да бъде никакво геройство да го фрасна. Отказах се. Веднъж вече му бях счупил ръката и родителите му в крайна сметка не бяха осъдили моите. Но ако му счупех и главата, със сигурност щяха да го направят. Щяха да ошушкат баща ми до последния цент. Не че имах нещо против. Беше ми жал за майка ми, защото тя щеше да страда, и то глупаво — безсмислено, без причина.
После церемонията свърши. Абитуриентите станаха от местата си и тръгнаха да излизат. На моравата отвън ги посрещнаха родителите и роднините им. Имаше много прегръдки и радост. Видях къде ме чакаха моите родители. Отидох при тях и застанах на около метър и двайсет разстояние.
— Хайде да се махаме — предложих.
Майка ми ме гледаше.
— Хенри, толкова се гордея с теб!
После главата й се обърна:
— А, ето ги Ейб и неговите родители! Те са толкова приятни хора! Госпожо Мортенсън!
Те спряха. Майка ми изтича при тях и прегърна госпожа Мортенсън. Именно госпожа Мортенсън беше решила да не ни съдят, след като с часове беше говорила с майка ми по телефона. Заедно бяха стигнали до извода, че аз съм едно объркано момче и майка ми вече достатъчно се е намъчила с мен.
Баща ми стисна ръката на господин Мортенсън, а аз отидох при Ейб.
— Ей, путьо, защо ми показа среден пръст?
— Какво?
— Среден пръст!
— Не знам за какво говориш!
— Пръст! Среден пръст!
— Хенри, наистина не знам за какво говориш!
— Хайде, Ейбрахам, да тръгваме! — повика го майка му.
Семейство Мортенсън се отдалечи. Останах загледан след тях. После тръгнахме към нашата стара кола. Отидохме на запад до ъгъла, после завихме на юг.
— Момчето на семейство Мортенсън знае как да направи впечатление! — каза баща ми. — А ти как ще успееш в живота? Никога не съм те виждал дори да погледнеш към някой учебник, какво остава да погледнеш вътре!
— Някои книги са доста тъпи — отбелязах аз.
— А, значи са тъпи, така ли? Значи не искаш да учиш? А какво можеш да правиш? Каква полза има от теб? Какво ще излезе от теб? Похарчил съм хиляди долари, за да те отгледам, да те храня и да те обличам! Ами ако ей сега те оставя на улицата? Какво ще правиш?
— Ще ловя мухите.
Майка ми се разплака. Баща ми я дръпна към мястото, където бяха паркирали десетгодишната си кола. Стоях на тротоара и гледах как другите семейства профучават край нас с новите си коли с ревящи двигатели и отиват някъде.
После край нас минаха Джими Хачър и майка му. Тя спря.
— Ей, чакай малко — каза на Джими. — Искам да поздравя Хенри.
Джими спря, а Клер дойде при мен. Застана много близо. Заговори тихо, така че Джими да не я чуе:
— Слушай, сладурче, ако ти се прииска наистина да станеш зрелостник, мога да ти уредя дипломата.
— Благодаря, Клер, може и да ти се обадя.
— Направо ще ти откъсна топките, Хенри!
— Не се и съмнявам, Клер.
Тя се върна при Джими и двамата се отдалечиха по улицата.
До мен се приближи и спря една много стара кола, а моторът й загасна. Видях, че майка ми седи вътре и плаче, а сълзите се стичат по бузите й.
— Хенри, качвай се! Качвай се, моля те! Баща ти е прав, но аз те обичам!
— Забрави. Трябва да отида на едно място.
— Не, Хенри, качи се! — изплака тя. — Качи се или ще умра!
Отидох до колата, отворих задната врата и се качих. Двигателят запали и ние отново потеглихме. Ето ме, значи, Хенри Чинаски, випуск 1939-а, пътувам към светлото бъдеще. Не, возят ме към светлото бъдеще. На първия червен светофар колата угасна. Когато светна зелено, баща ми все още не беше успял да задейства мотора. Някой зад нас натисна клаксон. Баща ми успя да запали и ние отново потеглихме. Майка ми беше спряла да плаче. Продължихме все така, мълчаливо.