46.
Времената все още бяха трудни. Нямаше по-изненадан човек от мен, когато ми се обадиха от „Миърс-Старбък“ и ми казаха следващия понеделник да бъда на работа. Бях обиколил целия град да си търся служба. Нямаше какво друго да правя. Не исках да ходя на работа, но не ми се живееше и с нашите. В „Миърс-Старбък“ сигурно бяха кандидатствали хиляди хора. Не можех да повярвам, че са избрали мен. „Миърс-Старбък“ беше верига от магазини в цялата страна.
И ето, на следващия понеделник вече отивах на работа, като си носех обяда в кафяв хартиен плик. Магазинът беше само на няколко пресечки от бившата ми гимназия.
Все още не разбирах защо са ме избрали. След като бях попълнил формуляра, самото интервю беше продължило само няколко минути. Явно бях отговорил правилно на всички въпроси.
Помислих си, че още с първата си заплата ще си взема стая под наем, някъде близо до градската библиотека.
Докато вървях към магазина, не се чувствах толкова самотен, и наистина не бях сам. След мен вървеше едно улично псе, полумъртво от глад. Горкото куче беше ужасно мършаво; виждаше се къде ребрата му опъват кожата. Повечето му козина беше опадала. Останалата беше сплъстена на сухи кичури. Кучето беше бито, навиквано, изоставено и наплашено, жертва на човешкия род.
Спрях, клекнах и протегнах ръка. Кучето отстъпи.
— Ела, приятелче, няма страшно… ела, ела…
То се приближи малко. Гледаше много тъжно.
— Какво са ти направили, момчето ми?
Кучето пристъпи още мъничко по-близо, като се тътреше по тротоара, трепереше и доста бързо размахваше опашка. После изведнъж скочи отгоре ми. Беше едро куче, макар и толкова изпосталяло. Бутна ме назад с предните си крака, аз се проснах по гръб на тротоара и кучето започна да ме ближе по лицето, по устата, по ушите, по ръцете, навсякъде. Бутнах го назад, изправих се и си избърсах лицето.
— Долу бе! Трябва да хапнеш нещо! ХРАНА!
Отворих кесията си и извадих един сандвич. Разгънах го и отчупих парче от него.
— Ще си го разделим, момчето ми!
Оставих неговата половина от сандвича на тротоара. Кучето го доближи, подуши го и се отдалечи с увиснала опашка, като ме поглеждаше през рамо.
— Ей, приятел, чакай! Този беше с фъстъчено масло! Ела, ела, ще ти дам наденица! Върни се, момчето ми, върни се!
Кучето отново се доближи, предпазливо. Намерих сандвича с наденица, отчупих едно парче, избърсах евтината водниста горчица от месото и го оставих на тротоара.
Кучето се наведе над парчето от сандвича, завря муцуна в него, подуши го, после се врътна и си тръгна. Този път дори не се обърна. Затича се в тръс надолу по улицата.
Нищо чудно, че цял живот се чувствах потиснат. Очевидно не се хранех както трябва.
Продължих към магазина. До него се стигаше по същата улица, по която бях ходил на училище.
Пристигнах. Намерих служебния вход, бутнах вратата и влязох. Навън грееше ярко слънце, а вътре цареше полумрак. Когато очите ми привикнаха, различих някакъв човек, който стоеше на няколко метра пред мен. Някъде в миналото някой беше отрязал половината от лявото му ухо. Беше висок, извънредно слаб мъж с остри сиви зеници, които пронизваха средата на иначе безцветни очи. Беше много висок и много слаб, но по средата на тялото му — над колана — изведнъж щръкваше жалко, ужасяващо и необяснимо бирено коремче. Цялата му маса се беше настанила там, а останалата част от тялото му беше изоставена и похабена.
— Аз съм отговорник Ферис — представи се той. — Предполагам, че ти си Чинаски?
— Да, сър.
— Закъсня с пет минути.
— Забавих се, защото… Ами, всъщност спрях да нахраня едно куче, което умираше от глад — ухилих се.
— Това е едно от най-тъпите извинения, които съм чувал, а аз работя тук от трийсет и пет години. Не можа ли да измислиш нещо по-свястно?
— Ами аз току-що започнах, господин Ферис.
— След малко може и да свършиш. Слушай сега — той посочи с пръст, — ето там е часовникът, а там е етажерката с картите на служителите. Намери си картата и я перфорирай.
Намерих си картата. Хенри Чинаски, служител №68754. Взех я и отидох до часовника, но не знаех какво да правя.
Ферис се доближи и застана зад мен, като гледаше часовника.
— Вече закъсняваш с шест минути. Ако закъснееш с повече от десет, се записва цял час.
— Значи по-добре направо да закъснея с цял час.
— Не се прави на смешник. Ако ми трябва смешник, си пускам Джак Бени. Ако закъснееш с цял час, проваляш целия проклет работен ден.
— Съжалявам, но не знам как се използва такъв часовник. Тоест, как перфорирам картата?