Ферис грабна картата от ръката ми. После я посочи.
— Виждаш ли тази дупка?
— Ъхъ.
— Какво?
— Исках да кажа „Да“.
— Добре, значи тази дупка е за първия ден от седмицата. Днес.
— Ъхъ.
— Пъхаш картата тук, ето така…
Той пъхна картата вътре и я извади.
— А после, докато е вътре, натискаш този лост.
Ферис натисна лоста, но картата не беше вътре.
— Разбрах. Да започваме.
— Не, чакай.
Той вдигна картата пред очите ми.
— Когато излизаш за обяд, я перфорираш ето тук.
— Да, разбрах.
— А когато се връщаш от обяд, перфорираш следващата дупка. Обедната почивка е трийсет минути.
— Трийсет минути, ясно.
— След края на работното време перфорираш последната дупка. По четири дупки на ден. После си отиваш вкъщи, в квартирата или където там живееш, спиш, връщаш се и я пробиваш още четири пъти всеки работен ден, докато те уволнят, напуснеш, умреш или се пенсионираш.
— Разбрах.
— Освен това искам да ти кажа, че заради теб просрочих встъпителното си обръщение към новите ни служители, към които ти засега се числиш. Тук аз съм шефът. Моята дума е закон, а твоите желания нямат никакво значение. Ако нещо в теб не ми хареса, каквото и да е — как си връзваш обувките, как си подстриган, как пърдиш — изхвърчаваш обратно на улицата, ясно ли ти е?
— Да, сър!
Едно момиче влетя в стаята, като подтичваше на високите си токчета, а дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Беше облечена с тясна червена рокля. Устните й бяха пълни и изразителни, подчертани с прекалено много червило. Тя театрално извади картата си от етажерката, перфорира я и с известно вълнение я прибра обратно на етажерката.
После хвърли поглед на Ферис.
— Здравей, Еди!
— Здравей, Даяна!
Даяна очевидно беше продавачка. Ферис отиде при нея. Двамата се заговориха. Не чувах какво си говорят, но ги чух да се смеят. После се разделиха. Даяна отиде при асансьора, за да се качи. Ферис се върна, като държеше картата ми.
— Вече мога да я перфорирам, господин Ферис — казах му аз.
— Аз ще го направя. Искам да започнеш както трябва.
Ферис пъхна картата ми в часовника и зачака. Не правеше нищо. Чух как часовникът изщрака, после той я перфорира и я прибра на етажерката.
— Колко закъснях, господин Ферис?
— Десет минути. Ела с мен.
Тръгнах след него.
Групата ни чакаше.
Бяха четирима мъже и три жени. Всички бяха възрастни. Изглежда всички имаха проблеми със слюноотделянето. В ъгълчето на устните им се бяха оформили малки мехурчета от слюнка; после слюнката беше засъхнала и побеляла, а накрая се беше покрила с нова влажна слюнка. Някои бяха прекалено слаби, а други — прекалено дебели. Някои бяха късогледи; други трепереха. Един възрастен мъж с шарена риза имаше гърбица. Всички се усмихваха, прокашляха се и пафкаха цигари.
Тогава изведнъж схванах. Най-важното.
„Миърс-Старбък“ търсеше постоянни служители. В компанията не се интересуваха от подмладяването на личния състав — тези новоприети служители очевидно нямаше да отидат на друго място освен в гроба, а дотогава щяха да останат благодарни и верни на фирмата. И аз бях избран да крача редом с тях. Жената от службата по заетостта беше преценила, че ще бъда на мястото си в тази жалка група от пълни нещастници.
Какво щяха да си помислят момчетата от гимназията, ако можеха да ме видят? Мен, един от най-яките пичове от абитуриентския випуск.
Отидох и застанах сред моята група. Ферис седна на една маса с лице към нас. Огряваше го лъч светлина от полукръглото прозорче над вратата зад него. Той дръпна от цигарата си и ни се усмихна.
— Добре дошли в „Миърс-Старбък“…
После, изглежда, изпадна в някакъв унес. Може би си припомняше деня, в който самият той беше постъпил на работа в магазина, преди трийсет и пет години. Той направи няколко кръгчета от цигарен дим и ги проследи с поглед, докато се издигаха към тавана. Наполовина отрязаното му ухо изглеждаше впечатляващо в светлината, която го заливаше отгоре.
Някакво дребно човече, което стоеше до мен, рязко заби острия си кльощав лакът в ребрата ми. Беше от онези образи с очила, които сякаш всеки момент ще паднат от носа им. По-грозен и от мен.
— Здрасти! — прошепна той. — Аз съм Мюкс. Одел Мюкс.
— Здравей, Мюкс.
— Слушай, хлапе, след работа отиваме по баровете. Може да забием мадами.
— Не мога, Мюкс.
— Да не те е страх от мадамите?
— Не, брат ми е болен. Трябва да го гледам.
— На легло ли е?
— Още по-зле. Болен е от рак. Пикае през една тръбичка в бутилка, закачена за крака му.
Тогава Ферис реши да продължи:
— Започвате с възнаграждение четирийсет и четири и половина цента на час. Тук нямаме профсъюз. Началството смята, че това, което е добро за компанията, е добро и за вас. Тук сме като семейство и вярваме в качественото обслужване и в печалбата. Всеки от вас ще получава по десет процента отстъпка за всички стоки, които купува от „Миърс-Старбък“…