— Извинявай… — спрях едно момиче.
Тя ме погледна и продължи с енергична крачка. Покрай мен на бегом мина някакво момче и аз го хванах отзад за колана, за да го спра.
— Ей, какво има бе? — попита ме той.
— Млъкни малко. Кажи ми какво да правя! Какво става тук?
— Вчера, в деня за ориентация, обясниха всичко.
Отпуснах го и той избяга. Не знаех как да постъпя. Представях си, че просто отиваш някъде и им казваш, че искаш да следваш журналистика, първи курс, и те ти дават учебната програма. Но нямаше нищо подобно. Всички наоколо знаеха точно какво трябва да се прави, но не ми казваха. Все едно пак бях попаднал в началното училище, сам срещу тълпата, която ме измъчваше и знаеше повече от мен. Седнах на една пейка и ги загледах как търчат напред-назад. Може би щях да се преструвам. Просто щях да кажа на нашите, че ходя в градския колеж на Лос Анджелис, и всеки ден да идвам дотук и да се излежавам на поляната. После обаче видях още един тип, който тичаше по коридора. Беше Плешко. Хванах го отзад за яката.
— Ей, Ханк! Какво има?
— Заслужаваш да те пребия, посерко!
— Защо? Какво е станало?
— Как да се запиша в някой курс? Какво се прави?
— Мислех, че знаеш!
— Как така? Откъде да знам? Да не би да съм се родил с това готово познание, записано и картотекирано някъде в главата ми до деня, в който ще ми потрябва?
Завлякох го до една пейка, без да пускам яката на ризата му.
— Сега ми разкажи всичко, точно и ясно, какво трябва да направя и как точно се прави. Ако се справиш добре, може би няма да те пребия веднага!
И така, Плешко ми обясни всичко. Направи ми индивидуален ден за ориентация. Аз не го пуснах през цялото време. Накрая му рекох:
— Добре, сега ще те пусна. Но един ден ще ти го върна тъпкано. Ще си платиш, задето ме прецака. Не знам кога, но няма да ти се размине.
И го пуснах. Той хукна заедно с останалите. Аз вече нямаше защо да бързам или да се притеснявам. За мен бяха останали най-тъпите часове, най-тъпите преподаватели и най-тъпата учебна програма. Без да бързам, обиколих колежа и се записах на разни курсове. Май бях единственият студент в колежа, който не даваше и пет пари. Започнах да чувствам някакво превъзходство.
Но само до първия си час по английски в седем сутринта. Беше седем и половина, аз бях махмурлия, стоях пред вратата и слушах. Родителите ми бяха купили учебници, а аз ги бях продал и бях изпил парите. Предишната вечер се бях измъкнал от къщи през прозореца на моята стая и бях затворил кварталната кръчма. Главата ми пулсираше от бирен махмурлук. Все още се чувствах пиян. Отворих вратата и влязох. Застанах на прага. Господин Хамилтън, преподавателят по английски, стоеше пред студентите и пееше. Бяха пуснали един грамофон много силно и цялата група пееше заедно с господин Хамилтън. Пееха Гилбърт и Съливан.
Отидох най-отзад и си намерих място да седна. Хамилтън отиде до катедрата и спря грамофона. Беше облечен в черно-бял пепитен костюм и яркооранжева риза с жабо. Приличаше на Нелсън Еди. Той се обърна към групата, хвърли поглед на часовника си и се обърна към мен:
— Вие сигурно сте господин Чинаски?
Кимнах.
— Закъсняхте с трийсет минути.
— Да.
— Бихте ли закъснели с трийсет минути за сватба или погребение?
— Не.
— И защо не, ако благоволите да споделите с нас?
— Ами, ако погребението е моето, няма как да закъснея, нали така? А ако тръгна да се женя, все едно съм жив умрял и пак съм на погребение.
Никога нямаше да се науча да мисля, преди да си отворя устата.
— Драги господине — каза господин Хамилтън, — с вашите колеги слушахме Гилбърт и Съливан, за да изучаваме правилното произношение. Изправете се, моля.
Изправих се.
— А сега, моля, изпейте: Зад бюрото си гледайте вие живота, и също ще станете капитани от флота.
Стоях прав.
— Изпейте го, ако обичате!
Изпях го набързо и си седнах.
— Господин Чинаски, почти не ви чух. Не можете ли да пеете с малко повече жар?
Пак се изправих. Поех си огромна доза въздух и изревах:
— ЗА ДА СТАНИТИ ВИЙ КАПИТАНИ ОТ ФЛОТА, ЗАД БЮРОТО СИ ГЛЕДАЙТИ ЖИВОТА!
Обърках го. Трябваше обратно.
— Господин Чинаски — каза господин Хамилтън. — Седнете си, моля.
Седнах си. За всичко беше виновен Плешко.
50.
Всички имаха физическо по едно и също време. Плешко се преобличаше на четири-пет шкафчета разстояние от мен, в същата редица. Аз бях отишъл малко по-рано. Двамата с Плешко имахме един и същ проблем. Мразехме вълнени панталони, защото от вълната ни сърбяха краката, но нашите родители обожаваха да ни обличат с вълнени дрехи. Аз бях решил проблема и за двамата, като бях споделил с Плешко една малка тайна. Просто трябваше да си носиш долнището на пижамата под панталона.