После единият ме заговори:
— Ей, може ли да те попитам нещо?
— Давай.
— Ами, спомням си, че в началното училище беше голям бъзльо. А сега си яко копеле. Как стана така?
— Не знам.
— Циник ли си?
— Май да.
— Харесва ли ти да си циник?
— Да.
— Значи не си истински циник, защото на тях нищо не им харесва!
Двете момчета театрално плеснаха ръце високо във въздуха и избягаха, като не спираха да се смеят.
— Върза им се — отбеляза Бекър.
— Не, не им се получи. Много се напъваха.
— И какво, циник ли си наистина?
— Аз съм нещастен. Ако бях циник, може би щеше да ми бъде по-добре.
Скочихме от перваза. Часовете бяха свършили. Бекър искаше да си прибере учебниците в шкафчето. Отидохме до него и той ги метна вътре. После ми подаде пет-шест листа.
— Прочети го. Това е разказ.
Отидохме до моето шкафче. Аз го отворих и му подадох една хартиена кесия.
— Удари едно…
В кесията имаше бутилка портвайн.
Бекър отпи от нея, после и аз дръпнах една глътка.
— Винаги ли имаш такова нещо в шкафчето? — попита той.
— Гледам да имам.
— Слушай, довечера не съм на работа. Искаш ли да дойдеш да те запозная с едни хора?
— Хората не ме кефят много.
— Тези са различни.
— Така ли? И къде да дойда? У вас?
— Не. Чакай, ще ти напиша адреса…
Той започна да пише на едно листче.
— Добре де, Бекър, с какво се занимават тези хора?
— Пият — каза той.
Прибрах листчето в джоба си…
Същия ден след вечеря прочетох разказа на Бекър. Беше хубав и ме хвана яд. Разказваше се как нощно време карал велосипед и после занесъл телеграма на една красива жена. Пишеше обективно и ясно, честно и стегнато. Бекър твърдеше, че се е повлиял от Томас Улф, но не викаше и не преувеличаваше, както прави Улф. И при него имаше чувства, но не бяха подчертани с неонови светлини. Бекър умееше да пише, по-добре от мен.
Родителите ми бяха купили пишеща машина и аз бях пробвал няколко разказа, но винаги излизаха много горчиви и груби. Не че това е толкова лошо, но разказите сякаш просеха за внимание и нямаха собствена енергия. Моите разкази бяха по-мрачни от разказа на Бекър и по-странни от него, но не ставаха. Е, един-два ставаха — поне за мен — но те по-скоро бяха попаднали в целта случайно, а не заради автора. Бекър очевидно беше по-добър. Може би трябваше да се пробвам с живопис.
Изчаках родителите ми да заспят. Баща ми винаги хъркаше много силно. Когато започна да хърка, отворих прозореца на моята стая и се измъкнах в храстите навън. Така излязох на алеята на съседите, после бавно тръгнах в тъмното. Изкачих се по „Лонгуд“ до Двайсет и първа улица, завих надясно и се качих по „Уествю“ до края на маршрута на трамвай W. Там пуснах жетона в дупката, отидох в задния край на трамвая и си запалих цигара. Ако приятелите на Бекър поне малко приличаха на неговия разказ, се очертаваше страхотна вечер.
Докато намеря адреса на улица „Бийкън“, Бекър вече беше пристигнал. Приятелите му се бяха събрали в кухнята. Запознахме се. Те се казваха Хари, Лейна, Гобълс, Пръдльо, Маршбърд, Елис, Кучето и Касапина. Всички седяха около масата в кухнята. Хари имаше някаква законна работа, така че само той и Бекър не бяха безработни. Лейна беше жена му, а Гобълс беше тяхното детенце, което седеше на бебешки стол. Лейна беше единствената жена в компанията. Когато ни запознаха, тя ме погледна право в очите и се усмихна. Всички бяха млади, слаби и пафкаха ръчно свити цигари.
— Бекър ни разказа за теб — каза Хари. — Твърди, че си писател.
— Имам пишеща машина.
— Искаш ли да напишеш за нас? — попита Пръдльо.
— По-скоро ми се пие нещо.
— Чудесно. Ще си направим състезание. Имаш ли пари? — попита той.
— Два долара…
— Добре, значи входът е два долара. Всички да залагат! — каза Хари.
Станаха общо осемнайсет долара. Парите изглеждаха добре, събрани заедно на масата. Появиха се бутилка и чаши за шотчета.
— Бекър ни каза, че се мислиш за много як. Як ли си наистина?
— Аха.
— Е, ще видим…
Лампата в кухнята беше много ярка. В бутилката имаше чисто уиски. Беше тъмножълто на цвят. Хари напълни чашите. Бяха прекрасни. Устата ми, гърлото ми нямаха търпение. Чуваше се радио. Някой пееше: „О, Джони, о Джони, как ме любиш ти!“
— До дъно! — нареди Хари.
Просто нямаше начин да загубя. Можех да пия от сутрин до вечер. Винаги можех да пия още.
Гобълс също си имаше миниатюрна чашка. Когато ние надигнахме чашите и ги пресушихме, той също си взе чашката и я изпи. Всички смятаха, че това е много смешно. Според мен не беше толкова смешно, че едно тъй малко детенце пие алкохол, но не се обадих.