Отворихме вратата на банята. Пръдльо сякаш го нямаше. После го видяхме. Беше паднал във ваната. Краката му стърчаха над ръба. Очите му бяха затворени, той лежеше вътре и не мърдаше. Върнахме се на масата.
— Парите са твои — каза Хари.
— Не искаш ли да платя част от уискито?
— Забрави.
— Честно?
— Да, разбира се.
Събрах парите и ги прибрах в предния си десен джоб. После погледнах чашата на Пръдльо.
— Да не го хабим, а? — предложих.
— Какво, ще го изпиеш ли сега? — попита Лейна.
— Защо не? Едно за преди път… — И го обърнах. — Добре, ще се видим пак, беше страхотно!
— Лека нощ, Ханк…
Излязох през задната врата, като прескочих тялото на Касапина. Намерих алеята и свърнах наляво. Тръгнах натам, докато не видях един зелен седан „Шевролет“. Докато го приближавах, малко залитнах. Хванах се за задната врата, за да не падна. Проклетата врата обаче беше отключена и се отвори, като ме събори настрани. Паднах здравата и си ожулих на тротоара левия лакът. Наистина имаше пълнолуние. Уискито ме беше ударило изведнъж. Имах чувството, че няма да мога да стана. Но трябваше. Нали уж бях яко копеле. Надигнах се, блъснах се в полуотворената врата на колата, хванах се за нея и се задържах. После я сграбчих отвътре с другата ръка, за да остана на крака. Успях да се примъкна на задната седалка и седнах. Поседях малко. После започнах да повръщам. Здравата. Не спрях да повръщам, докато не оповръщах цялата кола. Сетне поседях още малко. След това успях да изляза от колата. Главата ми вече не се въртеше толкова. Извадих носната си кърпа и избърсах повръщаното от панталона и обувките си, доколкото можах. Затворих вратата на колата и пак тръгнах по алеята. Трябваше да намеря трамвай W. Просто трябваше.
И успях. Качих се и трамваят тръгна. Стигнах до улица „Уествю“, спуснах се по Двайсет и първа и завих на юг надолу по авеню „Лонгуд“, докато стигнах до номер 2122. Изкачих се по алеята на съседите, намерих храстите под моя прозорец, пролазих нагоре и се прибрах в стаята си. Съблякох се и си легнах. Сигурно бях изпил почти цял литър уиски. Баща ми хъркаше точно така, както го бях оставил, но още по-силно и по-грозно. Въпреки това заспах.
Пристигнах за часа по английски на господин Хамилтън с трийсет минути закъснение, както обикновено. Беше 7:30 сутринта. Застанах пред вратата и се заслушах. Пак бяха подхванали Гилбърт и Съливан. Продължаваха да пеят за бюрата, морето и Кралския флот. Хамилтън не можеше да им се насити. Точно както в гимназията, където учителят ни говореше само за По, По, Едгар Алан По и нищо друго.
Отворих вратата. Хамилтън отиде до грамофона и вдигна иглата от плочата. После се обърна към групата и обяви:
— Когато господин Чинаски влиза в час, винаги можем да бъдем сигурни, че е 7:30 сутринта. Господин Чинаски винаги се явява навреме в час. Единственият проблем е в това, че идва в друг час.
Той спря и огледа класа. Беше много, много достолепен. После пак ме погледна:
— Господин Чинаски, вече няма никакво значение дали ще идвате в 7:30 и дали ще идвате изобщо. Пиша ви оценка среден за целия семестър по английски.
— Среден ли, господин Хамилтън? — попитах аз и се озъбих с прословутата си усмивка. — А защо не слаб?
— Защото „среден“ при определени обстоятелства се римува с „дребен“. А вие, господин Чинаски, сте с мозък дребен.
Цялата група избухна в аплодисменти, гръмки викове и тропане с крака. Аз се обърнах, излязох и затворих вратата зад гърба си. Тръгнах по коридора, но през цялото време ги чувах зад гърба си.
52.
Войната в Европа вървеше много добре, поне за Хитлер. Повечето от студентите не изразяваха много ясно мнение по въпроса. Но преподавателите бяха друга работа, почти всичките бяха с леви и антигермански убеждения. Сред преподавателите сякаш нямаше дясна фракция, с изключение на господин Глазгоу по икономика, но той беше много дискретен в това отношение.
Интелектуалният избор да отидеш да воюваш с Германия, за да спреш разпространението на фашизма, се смяташе за единствено правилен и се радваше на голяма популярност. Колкото до мен самия, аз нямах никакво желание да ходя на война, за да защитавам сегашния си начин на живот или бъдещето, което ме очакваше в тази страна. Нямах никаква Свобода. Нямах нищо. Ако Хитлер беше на власт, може би дори щях да изчуквам нещо от време на време и да получавам повече от един долар джобни пари на седмица. Колкото и да разсъждавах, не можех да намеря нищо, което да браня в една война. Освен това, тъй като бях роден в Германия, чувствах известна естествена лоялност към тази страна и не ми харесваше целият германски народ да бъде представян като нация от чудовища и идиоти. В кината нарочно пускаха прегледите на по-бързи обороти, за да изкарат Хитлер и Мусолини по-истерични, отколкото бяха. А и, тъй като всичките ми преподаватели бяха антигермански настроени, ми беше просто невъзможно да застана на тяхна страна. И така, само от чувство на отчуждение и естествена склонност към опозиция, аз реших да защитавам противоположната гледна точка. Нито бях чел „Моята борба“, нито имах желание. Хитлер ми се струваше поредният диктатор, само дето, вместо да ми чете лекции на масата по време на вечеря, сигурно щеше да ми отнесе я главата, я топките, ако тръгна на война срещу него.