Понякога, докато преподавателите дърдореха нещо за злините, причинени от нацизма и фашизма (бяха ни казали винаги да пишем тези думи с малка буква, дори в началото на изречението), аз изведнъж скачах на крака и си измислях нещо:
— Самото оцеляване на човешката раса зависи от евгеничния подбор!
Което всъщност означаваше да внимаваш с кого правиш секс, но само аз знаех това. Твърденията ми направо ги вбесяваха.
Дори не знам откъде ги измислях такива:
— Една от грешките на демокрацията е в това, че общото право на гласуване гарантира избора на общоприет водач, който след това ни води към една обща и апатична предвидимост!
Избягвах да споменавам в прав текст евреите и чернокожите, с които никога не бях имал проблеми. Всичките ми проблеми идваха от представителите на бялата средна класа. Така че не станах нацист по убеждения или личен избор; преподавателите, общо взето, ме принудиха да стана нацист, защото толкова много си приличаха помежду си и поддържаха едни и същи антигермански предразсъдъци. А и някъде бях чел, че ако човек не вярва наистина в това, което изповядва, или поне не го разбира, по някаква причина се справя много по-добре с пропагандирането му, което ми даваше определено предимство пред преподавателите.
— Ако кръстосате кобила за оран с жребец за състезания, ще получите потомство, което нито е бързо, нито е силно! Новата висша раса може да се роди само от планираното създаване на поколение!
— Няма добри или лоши войни. Единствената лоша война е онази, която губиш. Всички войни са водени в името на така нареченото добро, и от двете страни. Но само каузата на победителя остава в историята като благородна кауза. Няма значение кой е прав и кой не, важното е кой има по-добрите генерали и по-силната армия!
Адски се забавлявах. Можех да си измислям каквото си поискам.
Естествено, с тези изказвания прогресивно намалявах шансовете си пред момичетата. Но аз и бездруго не бях в добра стартова позиция. Реших, че с идиотските си речи накрая ще остана съвсем сам в целия колеж, но не беше точно така. Някакви хора ме бяха слушали. Един ден, докато отивах на упражнение по съвременна политика, чух някой да върви зад мен. Винаги съм мразел някой да върви зад мен, особено наблизо. Затова се обърнах, без да спирам. Беше председателят на студентския съвет, Бойд Тейлър. Много беше популярен сред студентите — единственият в историята на колежа, който беше преизбран за втори мандат.
— Ей, Чинаски, може ли да поговорим?
Бойд никога не ми беше харесвал, защото беше типичният американски хубавец с гарантирано бъдеще — винаги облечен както трябва, спокоен и уверен, с идеално поддържани черни мустачки. Нямах никаква представа с какво толкова се харесва на студентите. Той тръгна с мен.
— Бойд, не мислиш ли, че ако те видят с мен, ще си навредиш на репутацията?
— Нека аз да се тревожа по въпроса.
— Добре. Какво искаш?
— Чинаски, ще си остане между нас, ясно?
— Естествено.
— Виж, честно казано, аз не вярвам в това, което защитават хора като теб и в това, което се опитвате да постигнете.
— И какво?
— Но искам да ти кажа, че ако спечелите тук и в Европа, ще премина на ваша страна.
Невярващо го погледнах и се разкикотих.
Той остана на алеята, а аз продължих. Никога не вярвай на човек с идеално поддържани мустачки…
Бяха ме слушали и други хора. Когато излязох от упражнението по съвременна политология, отвън ме чакаха Плешко и някакъв тип, който беше метър и шейсет висок и метър и трийсет широк. Изглежда, нямаше врат, а главата му беше кръгла като топка, с малки ушички, късо подстригана коса, кръгли свински очички и миниатюрна, влажна и кръгла уста.
Веднага разбрах, че е луд. Пълна откачалка.
— ЕЙ, ХАНК! — изрева Плешко.
Отидох при тях.
— Мислех, че вече не си говорим, Лакрос.
— О, не! Можем да направим страхотни неща заедно!
А така. Значи и Плешко бил от нашите!