— Разказите ми ли?
— Да, и тях…
— Ще го убия!
Откъснах се от нея, пресякох Двайсет и първа улица и тръгнах към авеню „Лонгуд“. Тя вървеше след мен.
— Хенри, Хенри, не отивай там.
Горката жена ме дърпаше отзад за ризата.
— Слушай, Хенри, намери си квартира! Хенри, имам десет долара! Вземи ги и си намери квартира!
Обърнах се. Тя беше протегнала ръка към мен и стискаше десет долара.
— Забрави — казах. — Просто ще се изнеса.
— Хенри, вземи парите! Направи го заради мен! Направи го заради майка си!
— Добре де, добре…
Взех десетачката и я прибрах в джоба си.
— Благодаря ти, това са много пари.
— Няма значение, Хенри. Аз те обичам, Хенри, но трябва да се махнеш.
Докато вървях към къщи, тя ме изпревари. И тогава видях: всичко беше разпръснато по поляната, мръсните и чистите ми дрехи, отвореният куфар, чорапите, ризите, пижамата, един стар халат, всичко беше разхвърляно по поляната и по улицата. Видях и ръкописите си. Вятърът ги подхвърляше и се бяха пръснали в канавката и навсякъде наоколо.
Майка ми изтича по алеята нагоре към къщи и аз изкрещях след нея, така че и той да ме чуе:
— КАЖИ МУ ДА ИЗЛЕЗЕ И ЩЕ МУ ОТКЪСНА ПРОКЛЕТАТА ГЛАВА!
Първо събрах ръкописите си. Това беше най-гадният удар под кръста, който ми беше нанасял. Разказите ми бяха единственото нещо, което нямаше право да пипа. Докато ги събирах страница по страница от канавката, поляната и тротоара, ми стана малко по-добре. Намерих колкото страници можах, прибрах ги в куфара, затиснах ги с една обувка и спасих пишещата си машина. Беше изпаднала от калъфа, но ми изглеждаше здрава. После огледах парцалите си, пръснати наоколо. Оставих мръсните дрехи и пижамата, която и бездруго беше една стара негова пижама, наследена от мен. Нямах много багаж. Затворих куфара, вдигнах го, както и пишещата машина и се отдалечих. Видях, че иззад завесите ме гледат две лица. Но бързо забравих за това, изкачих се по „Лонгуд“, прекосих Двайсет и първа улица и поех нагоре по уютния стар булевард „Уествю“. Не се чувствах кой знае колко по-различно от обикновено. Нито се радвах, нито ми беше мъчно; струваше ми се, че това просто е естественото продължение на нещата. Щях да хвана трамвай W, да се прекача и да отида някъде в центъра.
54.
Намерих си стая на улица „Темпъл“ във филипинския квартал. Наемът беше 3. 50 долара на седмица и се намираше на втория етаж. Предплатих за една седмица на хазяйката — блондинка на средна възраст. Тоалетната и ваната бяха на долния етаж, но в стаята имаше умивалник, в който можех да пикая.
Още първата вечер намерих бар на приземния етаж в съседната сграда. Това ми хареса. Трябваше само да се изкатеря по стълбите и си бях вкъщи. В бара беше пълно с дребни мъже с тъмна кожа, но те не ме закачаха. Бях чувал всякакви истории за филипинците — че харесват бели жени, особено руси, че носят кинжали и че тъй като всичките са еднакво високи, се събират по седем души и си купуват един скъп костюм с всички аксесоари, а после се редуват да го носят по една вечер в седмицата. Джордж Рафт беше написал някъде, че филипинците първи определят всички модни тенденции. Те стояха по ъглите и въртяха златните си синджирчета — тънки златни верижки, дълги по осемнайсет-деветнайсет сантиметра, като дължината на синджирчето на всеки посочваше дължината на пениса му.
Барманът също беше филипинец.
— Нов ли си в квартала? — попита той.
— Живея на горния етаж. Уча в университета.
— Не давам пиене на кредит.
Сложих няколко монети на бара.
— Дай една бира „Ийстсайд“.
Той се върна с бутилката.
— Къде може да си намери човек момиче в този квартал? — попитах.
Той взе няколко от монетите.
— Нямам представа — отговори и се върна на мястото си до касата.
Първата вечер останах, докато затвориха. Никой не ме закачи. Няколко руси жени си тръгнаха с филипинци. Мъжете бяха кротки пиячи. Седяха на малки групички, с наведени глави един към друг, говореха си и от време на време много тихо се смееха. Направиха ми добро впечатление. Когато затвориха бара и аз станах да си ходя, барманът ми каза „Благодаря“. Това никога не се случваше в американските барове — поне не с мен.
Новото ми положение ми хареса. Сега ми трябваха само пари.
Реших да не напускам колежа. Така щях да имам някакво място, където да ходя през деня. Моят приятел Бекър вече беше прекъснал. В колежа никой не ми харесваше особено, освен може би преподавателят по антропология, който беше известен комунист. Не ни преподаваше почти никаква антропология. Беше едър мъж, небрежно облечен и симпатичен.