— Ей, хора, качете се да пийнем по едно!
Двамата дребни мъже ме изгледаха отдолу и се ухилиха. Хазяйката, която приличаше на повехнала Карол Ломбард, се взираше в мен безизразно. Наричаха я „мисис Канзас“. Дали не беше влюбена в мен? Носеше розови обувки на висок ток и рокля с пайети от искрящо черно ламе. По роклята подскачаха искрици светлина и ме заслепяваха. Никой смъртен не можеше да види гърдите й — те бяха запазени за крале, диктатори, тирани и филипинци.
— Някой има ли цигара? — попитах ги аз. — Свършиха ми цигарите.
Дребният тъмнокож тип, който стоеше от едната страна на мисис Канзас, направи едва забележимо движение с едната си ръка към джоба на ризата си и един пакет „Кемъл“ подскочи във въздуха. Той ловко го хвана с другата си ръка. После, след второ невидимо почукване по дъното на пакета, от него изскочи цигара — право нагоре, напълно сама, високо над останалите, готова за вземане.
— Ей, мамка му — казах аз. — Благодаря.
Тръгнах надолу по стълбите, но стъпих накриво, залитнах, едва не паднах, сграбчих парапета с две ръце, задържах се, понаместих се и продължих надолу. Пиян ли бях сега или какво? Приближих се до дребния мъж, който държеше пакета цигари. Леко се поклоних.
Извадих цигарата. После я подхвърлих във въздуха, улових я и я забих в устата си. Мургавият ми приятел продължи да ме гледа безизразно, след като широката му усмивка беше изчезнала още при първите ми крачки надолу по стълбището. После дребният ми приятел се наведе напред, закри огънчето с ръце и ми запали цигарата.
Всмукнах и издишах дима.
— Слушайте, не искате ли всички да се качите в моята стая и да изпием по едно-две?
— Не — каза дребният тип, който ми беше запалил цигарата.
— Може да хванем Бетовен или дори малко Бах по моето радио! Аз съм образован, да знаете. Уча в университета…
— Не — отказа и другият дребен мъж.
Силно си дръпнах от цигарата и погледнах Карол Ломбард — мисис Канзас.
После пак се обърнах към двамата си нови приятели.
— Тя си е за вас. Не я искам. Ваша е. Просто се качете да пийнем малко вино. В чудничката стая номер пет.
Никой не отговори. Аз се залюлях напред-назад на пети, докато уискито и виното се бореха за надмощие. Оставих цигарата да увисне от десния ъгъл на устата ми и издухах нагоре голям облак дим. Не я извадих оттам, нека си виси.
Знаех за кинжалите. За малкото време, през което бях живял тук, вече бях видял две изпълнения с кинжали. Една вечер чух сирени, погледнах навън към улица „Темпъл“ и точно под моя прозорец видях труп, осветен от луната и уличната лампа. След време видях друг труп. Двете нощи на кинжалите. Единия път беше бял човек, другия път беше един от тях. И двата пъти кръвта течеше по тротоара, истинска кръв, просто ей-така, течеше по тротоара и се изливаше в канавката, виждаше се как се събира в канавката и беше безсмислено и тъпо, че толкова много кръв може да изтече само от един човек…
— Добре, приятели — казах накрая. — Не се обиждам. Ще си пия сам…
Обърнах се и поех към стълбището.
— Господин Чинаски — обади се мисис Канзас.
Погледнах назад към нея, застанала между двамата ми дребни приятели.
— Приберете се в стаята си и се наспете. Ако не спрете да създавате проблеми, ще позвъня в полицейското управление на Лос Анджелис.
Обърнах се и тръгнах да се изкачвам по стълбището.
Няма живот за мен, няма живот в тази стая, в този град или в тази тъжна вселена…
Вратата на стаята ми беше отворена. Влязох. Беше останала една трета от бутилката евтино вино.
Може би в килера имаше още една?
Отворих вратата на килера. Нямаше бутилка. Затова пък навсякъде бяха пръснати десетачки и двайсетачки. Виждаше се свита на руло двайсетачка, която се беше мушнала между два мръсни чорапа с дупки на пръстите; от яката на една риза висеше десетачка; а в джоба на старо яке бяха заседнали още десет долара. Повечето от парите обаче се валяха по пода.
Взех една банкнота, пъхнах я в страничния джоб на панталона си, излязох от стаята, заключих вратата и слязох по стълбите към бара.
55.
След няколко вечери в стаята ми дойде Бекър. Сигурно моите родители му бяха дали адреса или пък ме беше открил чрез администрацията на колежа. Името и адресът ми бяха записани на студентската трудова борса, в графа „общи работници“. Бях добавил и лично съобщение: „Работя всичко законно и всичко друго“. Досега никой не ми се беше обадил.
Бекър седна на един стол и аз налях вино. Беше облечен с униформа на морски пехотинец.
— Виждам, че са те прикоткали — казах аз.
— Уволниха ме от „Уестърн Юниън“. Нямах друг избор.