След като се образовах в школата на Светлана, аз отворих чиста страница в тетрадката си и започнах да съставям списък от физически натоварвания и необходимите за това тренажори. Исках да бъда напълно подготвен за утрешната среща и да направя впечатление на човек, ако не много опитен, то поне знаещ.
Последното, което направих този ден, беше да съобщя на стопанката на апартамента, че най-късно след месец ще го освободя, защото съм си намерил работа и мога да си наема жилище, така че тя може вече да си търси купувач. Съобщението бе прието с благодарност и нескрита радост и аз си легнах с усещането, че животът най-сетне започва да се нарежда. За шпионската мисия някак се изхитрих да не мисля, за да не си развалям доброто настроение. Изобщо, моят мозък е подреден удобно — никога и една излишна секунда не мисли за неприятни неща, за сметка на това с удоволствие възприема всичко позитивно. Оттук и всичките ми беди.
Безнадеждно закъснявах и се проклинах с най-черни думи, задето не се бях сетил, а по-точно — беше ме домързяло да изляза от къщи по-рано, та да имам достатъчно време да се лутам из старомосковските улички, търсейки нужния ми адрес. Хем новият ми шеф ме беше предупредил — никакви закъснения! А ето ти сега късмет — още първото ми посещение в дома му ще започне именно със закъснение. Ама че съм глупак, направо рядък глупак.
Най-сетне посочената в листчето сграда се намери, и то на някакво твърде странно място: макар да беше с официален номер 37, тя се бе скрила някъде в дъното между номера 29 и 31, така че поне двайсет пъти я бях подминал, преди да я открия. Сградата изглеждаше чудата — вехта, вековна разкривена дограма се редуваше със скъпи стъклопакети и аз си помислих, че това най-вероятно са разпръснати комунални квартири.
Така се и оказа. Качих се на третия етаж и вместо четири врати, както беше на първите два етажа, видях само една — масивна, стоманена, на която бронзово проблясваше единственият номер на апартамент. Тоест богатият чичо Михаил Руденко си бе купил цял етаж. Е, нищо чудно тогава, че има безброй стаи и че тук ще се намери подслон за един бездомен треньор. Пита се в задачата: за какво му е цялата тази сложнотия, след като е можел срещу много по-малко пари да си построи къща извън града? Може по принцип да му допада градът, а сред открити простори да го обзема паника? Защо, случват се такива неща и аз съм виждал такива хора.
Дълго време никой не отвори след позвъняването ми и отначало се уплаших, че разгневеният домакин е решил да не ме чака и демонстративно е излязъл, но после се сетих, че разстоянията в това апартаментче сигурно са много големи. Докато стигнеш до входната врата…
За всеки случай звъннах още веднъж и почти веднага вратата се отвори. На прага застана очарователно девойче без нито един излишен килограм. Във всеки случай за моя вкус тя беше дори леко мършава. Впрочем, повтарям, аз обичам пълнокръвни тела, а представите на Михаил Олегович за женската и още повече — за моминската красота може да са малко по-различни. И тутакси в моята тъпа глава се замяркаха привлекателни картинки за бъдещите ми занимания с това сладурче.
— Здравей — усмихнах се колкото може по-дружелюбно, — ти ли си Дана? Аз съм твоят треньор, казвам се Павел.
— Ха, ново двайсет — фръцна се сладурчето. — За какво ми е треньор? И без това всичко ми е тип-топ. Не личи ли?
Тя направи крачка назад и пирует, та да мога да огледам от всички страни и да оценя стройната й фигурка. Това вече е интересно. Момичето смята, че всичко му е наред, а се стеснява да излиза от къщи и дори не ходи на училище. Защо ли? Кой кого будалка тука?
— Ти си в прекрасна форма — казах предпазливо, след като влязох в антрето и затворих вратата след себе си. — Но баща ти изглежда смята, че трябва леко да се постегнеш. Във всеки случай за тази цел ме нае. Е, какво, ще се запознаем ли?
В рамките на процедурата по запознаването й подадох ръка и я погледнах в лицето. Да, младичка, свежичка, но изобщо не е на петнайсет. И каквото и да ми разправяте за акселерация, главата си залагам, че е по-голяма, и то значително по-голяма.
Сладурчето с префърцунен жест ми подаде изящната си ръчица и пропя:
— Юля.
Останах като гръмнат. Каква Юля, бе? По-голяма сестра ли? Но Руденко каза, че освен Дана има и син, който сега учи в Англия, а за втора дъщеря и приказка не се е отваряла. Приятелка? Да, най-вероятно.