— Откъде знаете?
— Помолих я. Обясних й, че е вредно за тебе. Надявам се, че ме разбра.
— Но дали не се е обидила? — разтревожено попита Дана. — Не бих искала да я обидя. Тя го прави за добро, просто много ме съжалява…
— Не се тревожи — тя всичко разбра и не се обиди.
Говорех уверено, но всъщност се съмнявах. Тоест беше абсолютно очевидно, че Юля нищо не е разбрала, но се надявах поне да се е уплашила.
След седмица свалихме натрупаните с пасти стотици грамове и продължихме напред. Юля се укроти и аз се успокоих.
Междувременно Дана постигаше явни успехи в стрелбата и на тренировките без проблеми покриваше женските нормативи за кандидат-майстор на спорта по компакт спортинг, като улучваше 76, а често и 78 от 100 мишени. Анатолий Викторович много я хвалеше и казваше, че до зимата тя вече ще може да участва в състезания и да получи квалификационна степен. Аз мълчах, макар да разбирах, че това е много проблематично. Тя стреля спокойно и не мисли за нищо, освен за летящата мишена само на тренировките, когато до нея сме единствено Николаев и аз. На състезания е съвсем различно. Зад съседните номера стоят други стрелци, наоколо се тълпят оператори, треньори и съдии, а също и зрители. В такава обстановка тя няма да улучи и една мишена, ще мисли само за това, че е пропуснала и ще й се подиграват.
Стреляхме, танцувахме, отслабвахме. Пристигна братът на Дана, Тарас — слабичко, изящно момче с маниери на денди и прекомерно самочувствие, което непрекъснато повтаряше „у нас в Лондон“ и всяка втора дума му беше английска — той по всякакъв начин демонстрираше, че руският език вече не му е твърде роден и е много по-лесно да намери нужната дума в другия език. Той никак не ми хареса, но какво значение имаше това? Не ми пукаше за него. Сега е дошъл и ще си замине след две седмици. Няма да се женя за него, я.
И ето че настъпи юлският ден, когато трябваше да отидем на приема на някой си банкер Лановски, който празнувал своята петдесетгодишнина. Да си кажа честно, никак не ми се ходеше, но разбирах, че без мен Дана ще се притесни или изобщо ще откаже да излезе от къщи. Отдавна бяхме започнали да тренираме с нея не само изпълнението на тангото, но и общуването с хора. Всеки път на връщане от клуба спирахме пред някой ресторант и аз водех Дана да пием кафе. Естествено, правех това с разрешението на татенцето и плащах със същата кредитна карта. Всеки път избирах различен ресторант, непознат, и Дана трябваше да общува с нов сервитьор, а не с онези усмихнати сервитьорки от клубния ресторант, които вече добре познаваше и които не й задаваха никакви въпроси, защото отдавна бяха разбрали: това момиче не поръчва нищо друго, освен зелен чай и пресни горски плодове. Работата вървеше трудно — Дана се стесняваше, объркваше се, затваряше се, от страх не можеше да прочете менюто, но постепенно всичко някак се оправи. Тя не престана да се страхува и да нервничи, но поне се научи да се контролира и страхът й да не се забелязва много.
Отидохме с нея в магазина и й купихме специални обувки за танци на високи тънки токчета, но много удобни, и цял месец Дана тренира само с тях. Хленчеше и стенеше, че я болят краката, и че на тези токчета не може да пази равновесие, но лека-полека свикна.
В деня на приема още от сутринта тя започна да се оплаква от главоболие. Е, то се знае… После ще я заболи стомахът, после ще си навехне крака…
— Слушай. — Приседнах до нея на диванчето в стаята и хванах ръката й. — Всичко разбирам, не ти се ходи. И на мен не ми се ходи. Но за твоите родители това е много важно. Разбери, Дана, те те обичат, много те обичат, знаят, че си чудесно и умно момиче, че си талантлива и много способна, и искат всички наоколо да видят каква страхотна дъщеря имат. Искат да се гордеят с теб, разбираш ли? Ето, ти с удоволствие танцува танго за тях, нали? В онзи момент ти имаше с какво да се гордееш и искаше и другите да го знаят. Искаше ти се да споделиш радостта си. По същия начин и те искат да споделят с другите радостта си, че имат такава прекрасна дъщеря.
— Ами ако танцувам лошо? Ако се изложа — тогава всички ще видят, че моите родители имат тромава и непохватна дъщеря. Ще се срамуват от мен.
Но аз вече знаех какво трябва да правя. Да, да, приятели, от стара коза яре съм аз…
— Хайде да отидем в тренажорната, ще ти покажа нещо.
Включих уредбата, поставих диска с тангото.
— А сега гледай внимателно. Ама много внимателно. Гледай краката ми, а не настрани.
Изтанцувах цялата мъжка партия, като практически не направих нито една точна стъпка, нито една правилно изпълнена фигура. Грешка до грешка.