— Е, и — погледна ме присмехулно капитанът, — как ти се вижда? Добро впечатление ли ти прави сградата, или не особено?
— Сградата е супер. Само ме е страх, че цената не ми е по джоба. Много е скъпо.
— Защо, заплатата ли не ти позволява?
— Позволява. Точно колкото за наема е. За нищо друго не остава, дори за тоалетна хартия. Нали разбираш, някак не е приятно да живееш в такива палати и да ходиш с мръсен задник.
— Така си е — съгласи се капитанът. — Ще трябва да си потърсиш нещо по-евтино. Точно в този район ли искаш да наемеш жилище?
— Иска ми се.
— Защо така?
— Абе, работя наблизо, на съседната улица, работното ми време е от седем сутринта, така че нали разбираш — иска ми се да спестя време за път. Слушай, да не би да живееш наоколо? — сепнах се изведнъж. — Може би знаеш хора, които дават жилище на по-умерена цена?
— И къде по-точно на съседната улица работиш от седем сутринта? — продължи да ме разпитва капитанът все така присмехулно. — Хамалин в магазин ли си?
Не се обидих. Разбирах го. В Москва имах много познати и поне от половината по едно или друго време бях чувал истории за обраните им жилища, при това всички те, които свято презираха цялата милиция, се вайкаха къде е гледал участъковият и изобщо какво работи тоя човек, никога не съм му виждал очите. Ако този симпатяга с пагоните се окаже участъков, очевидно аз получавам нагледна представа как именно работи той. Ето така работи. Сигурно това е правилно.
— Не — завъртях глава и кимнах към бастуна, на който се подпирах, — не ставам за хамалин. Засега лекарите не разрешават. Виж, след годинка-две може и да мога. Но засега — не.
— Виждам — усмихна се онзи. — Е, къде тогава си намерил такава работа, че трябва да почваш още в седем? И то на съседната улица?
— Подвизавам се като домашен треньор. В едно богато семейство.
— Така ли? — Той недоверчиво повдигна вежди. — И в кое по-точно?
— Името ли искаш?
— Ами бъди така любезен, кажи ми го.
— Добре де, Руденко. Защо?
— Нищо — сви рамене той, — нормално. Документите ти в ред ли са?
Абе… не съвсем. Тоест паспорт си имам, без паспорт не може, само че регистрацията в него е съмнителна. Не, не че нещо, просто една баба по протекция на познати ме регистрира в своето жилище. Срещу пари, то се знае. Но тази баба не ми е никаква. Най-печалното е, че вече е изпаднала в такава дълбока склероза, та едва ли си спомня кого регистрира в дома си, така че ако някое добросъвестно ченге започне да проверява, като нищо може да каже, че и хабер си няма за мен и за пръв път вижда муцуната ми. И после иди, че доказвай.
Мълчаливо подадох на бдителния капитан паспорта си и замрях в очакване на неминуемата разправа.
— При кого сте регистриран? — попита той, докато прелистваше документа ми.
— При баба.
Практически не излъгах. Тя е баба, нали така? Не е девойче на нейните седемдесет и девет години.
— Родната ли?
— Малко ми е далечна — усмихнах се измъчено. — Случай, да не би да ти приличам на обирджия? Какво се заяде с мене, капитане?
— Работата ми е такава — въздъхна той, кой знае защо тъжно. — Ще имаш ли нещо против да се обадя, да уточня едно друго?
Ха така, добре се наредих. Сега той ще се обади в участъка, към който съм фалшиво регистриран, и един господ знае какво ще му наприказват там. Междувременно капитанът измъкна от планшета си огромен тефтер, потърси нещо в него, намери нужния номер и започна да натиска бутоните на мобифона си.
— Добър ден — започна той, — капитан Дорошин ви безпокои, вашият участъков. С кого разговарям? Лариса Анатолиевна? Много ми е приятно.
А пък на мене колко ми е приятно! Едва започнах работа — и вече милицията се интересува от мен. Какво ще си помислят в семейство Руденко? Сигурно ще ме уволнят още до довечера. Как можах да извадя такъв късмет?
— Лариса Анатолиевна, чувам, че имате нов човек в домашния персонал. Ами така, чу се… Работим, Лариса Анатолиевна, стараем се, пазим спокойствието ви. Какъв човек сте взели? Треньор за дъщеря ви? Да, да, в течение съм… И какво, той всеки ден ли ще идва? В седем сутринта? Да, Лариса Анатолиевна, няма хлабаво при вас. За всеки случай ми кажете как се казва, да си отбележа. Как? Да, да, записвам.
Нищо не записваше, само се взираше в многострадалния ми паспорт и се усмихваше, кротко някак и малко тъжно. В тези мигове вече почти обичах този тъжен капитан. Научи каквото му трябваше, без да ме изложи. Разбира хората човекът, не е като някои.