— Дръж. — Капитан Дорошин ми подаде паспорта. — Не се сърди.
— Ами аз не се сърдя — усмихнах се примирено. — Слушай, аз говорех сериозно за жилището. Ще ми се да намеря нещо по-близо до работата, инак трябва да ставам много рано. Няма ли да ми помогнеш?
— Едва ли — поклати глава той. — Тук е суперцентър, жилищата са много скъпи. А по-евтините са на първите етажи на сгради пред събаряне, жилища, които са били обитавани от алкохолици. Това няма да ти хареса, нали?
— Така е — съгласих се аз.
Искаше ми се да живея прилично, особено с оглед на бъдещите посещения на многобройните мацки.
— И още нещо — капитанът сподири с поглед паспорта ми, който аз старателно напъхвах във вътрешния джоб на якето, — не забравяй, че регистрацията ти при бабата свършва след месец. Поговори си с Михаил Олегович, той е свестен мъж, ще помогне. Тяхната домашна помощница Нина също е регистрирана при тях. Вярно, че и живее там, но мисля, че той няма да ти откаже.
Каква осведоменост, а! През живота си не бях чувал участъковите милиционери да работят така.
— Ама ти познаваш ли се с Руденко?
— Абе, как да ти кажа… Знам за тях всичко, което ми трябва. Пък и изобщо, цяла смехория… Когато Михаил Олегович купи целия етаж, веднага подхвана огромен ремонт, препланиране, та се посипаха безкрайни жалби от другите обитатели на сградата: ту водата им спират, ту електричеството, ту пробиват дупки и чукат от сутрин до вечер. Всеки божи ден звънят на участъковия, викат съседи, карат се, налагаше се да се оправям на място. Та така се запознахме. И после, семейството е заможно, влиза в рискова група, нали разбираш.
Сбогувах се с тъжния участъков и се върнах в службата, тъкмо беше дошло време за обяд.
Този път на трапезата си правихме компания с Дана и Артьом. Всъщност бях си правил сметка да побъбря с мосю Дефорж насаме, без Дана, но после реших да не бъда чак толкова деликатен — нали делото е общо и Дана трябва да е заинтересована от резултатите не по-малко от мен.
— Слушайте, приятели мои — казах без заобикалки, — може ли някак да се уреди по време на вашите занимания Дана да не яде?
Очилатият ми хвърли разбиращ поглед и се усмихна изтънко, но момичето веднага се надигна в защита на любимия си гувернант.
— Но Артьом закусва у нас, така е от самото начало. Не разбирам какво ви пречи това. Да не би да му завиждате?
Ето на, а аз вече бях повярвал, че Дана наистина е умно момиче. Приказки на ниво детска градина. Завиждал съм! Че на какво да му завиждам? Че може да не става толкова рано, колкото мен? Пфу! Доядя ме, ей богу.
— Аз също закусвам у вас — възразих, като се постарах разочарованието ми да не бъде толкова явно за Дана. — Но това не се изразява в поднос с кифлички, които ми носят на работното място и от който ти, Дана, постоянно си вземаш — а не бива. Нищо друго нямам предвид.
Момичето се нацупи и заби нос в чинията си, в която добросъвестната Нина й бе сервирала нещо неинтересно и не твърде привлекателно наглед. Артьом тихичко изсумтя и ми кимна:
— Добре, Паша, всичко разбрах. Ще кажа на Нина да носи по-малко, само за мен. На подноса няма да остане нищо излишно.
— Ами аз? — Дана вдигна глава и ни погледна възмутено. — И аз закусвам с Артьом, когато започваме уроците. Аз гладна ли да стоя?
— Ами закусвай, преди да започнат часовете, както е редно — парира я Артьом.
— Но аз нямам време! Татко нареди да работим с Павел от седем до девет, а в девет започват нашите часове. Кога да закуся?
— Добре де, ще оставим нещата, както са — предадох се аз. — Нина ще ви сервира закуската, но не една за двамата, а две различни. И Дана ще яде само каквото й е разрешено, а за порцията на Артьом трябва да я предупредим. Изобщо, приятели, мен не ме засяга как ще решите въпроса с яденето, само имам едно твърдо условие: след закуска в стаята, където учите, не бива да остава никаква храна. Нито трошица. Нито коричка. Само вода. Имай предвид, Артьом, ако науча, че тайно оставяш вкусни късчета и храниш Дана, ще се оплача на Михаил Олегович. Той ми плаща, и то щедро, за да постигна резултат. Не мисля, че ще му хареса, ако се разбере, че си хвърля парите на вятъра, защото на теб, видиш ли, ти е жал за ученичката ти. Е, схванахте ли какъв може да се окаже резултатът?
По характер не съм шантажист, но детството ми на побойник ме е научило, че ако не можеш да се разбереш с човека с добро, се налага да прибягваш до заплахи.