— Стига си мърморил — Артьом миролюбиво ме потупа по рамото, — всичко разбрахме. Нали, Дана, нали разбрахме всичко?
Тя мълчаливо кимна, докато продължаваше с кисела физиономия да дъвче диетичното си вариво. Но това ми се видя малко и аз продължих инквизицията.
— Какво и колко изяде днес Дана, докато учихте? — попитах Артьом.
Той сви рамене: сиреч, не бил пресмятал и не бил гледал. Преместих поглед към Дана.
— Всичко ли записа?
Отново мълчаливо кимване.
— Е, и какво записа? Колко пирожки и кифлички?
— Шест — смотолеви тя.
— И как смяташ, това нормално ли е? — попитах със строг тон, като се правех на печен педагог.
— Ами… аз дори не забелязвам как става… Свикнала съм. Артьом ми говори, обяснява ми, а аз…
— Ясно, слушаш и си хапваш — направих аз печалния извод. — Ти какво, само с ушите си ли възприемаш науката?
— Че как другояче? — смаяно се втренчи в мен Дана. — С устата ли да я възприемам?
Не, тя има добро чувство за хумор и реакциите й са Добри. Може би не е толкова глупава, колкото ми се стори преди няколко минути. Просто е още малка.
— Трябва да се конспектира, умнице! Не да се слуша и да се дъвче, а да се записват думите на учителя.
В училището, където учех някога, ни караха да си водим записки по всички предмети и ни казваха, че навиците за конспектиране после ще ни бъдат много полезни в университета. Не знам, може на някого и да са били полезни, нали не съм учил в институт, скъсаха ме при първия опит и ме запокитиха в казармата, а след казармата аз тръгнах да покорявам столицата. По реакцията на Дана обаче пролича, че в днешните училища не учат децата да конспектират.
— А защо трябва да записвам? — не разбра тя. — Имам добра памет, всичко запомням, а после го преговарям по учебниците.
Артьом се оказа по-съобразителен, той веднага прозря моя гениален замисъл за освобождаване на момичето от навика вечно да дъвче нещо вкусно.
— Павел е прав — направи той сериозна физиономия, — време е с теб да започнем да работим като големите, както е редно.
Добре. Обезпечих си плацдарма за първата половина на деня. Да можех сега някак да уредя Дана да не похапва по време на самоподготовката. Добре, ще помисля какво може да се направи. Най-простото е да поговоря с майка й, тя да забрани на домашната помощница Нина да дава на момичето храна през време, което не е определено за ядене. Но кой знае защо ужасно не ми се искаше да въвличам Лариса Анатолиевна в решаването на собствените си педагогически задачи. Нещо не ми беше по сърце тази добре гледана надменна женичка. А както успях да разбера, само тя имаше право да дава указания на Нина. Е, и татенцето, който ми харесваше много повече от съпругата му. Дали да не поговоря с него?
След обяда Дана се прибра да се самоподготвя, а Артьом предложи да поседим в неговата стая, да гледаме някакъв нов филм. Аз с удоволствие се съгласих.
Стаята му беше буквално същата като моята, в смисъл, със същите размери и същия брой прозорци, но си личете, че Артьом работи тук отдавна. Освен купените от стопаните мебели видях огромно количество лични вещи, книги, дискове, разхвърляни навсякъде дрехи и други предмети, които при необходимост човек донася от къщи, но впоследствие не ги връща обратно, а те остават на работното му място завинаги.
— Ти защо си толкова нервен? — попита Артьом, докато включваше апаратурата и поставяше диска.
Учудих се. Защо е решил така? Май се чувствах нормално.
— Не, добре съм. Защо питаш?
— Виждам — измънка неопределено той. — Нахвърли се на Дана като ястреб. Да беше се чул с какъв тон разговаряше с нея! Момичето направо се смая. Какво има, да не би някой от тукашните да те е обидил? Не обръщай внимание, те са си такива… малко невъзпитани. Аз вече свикнах, а отначало също се обиждах.
— Ама не, няма такова нещо — пламенно възразих аз, — никой не ме е обиждал. Нали ти казвам, всичко е наред. Сторило ти се е.
— Добре, извинявай. Край, сядай да гледаме.
Докато вървяха надписите, аз мислено се връщах към този разговор отново и отново и изведнъж разбрах, че Артьом не греши. Наистина съм нервен и напрегнат. Отначало тия две кокошки, бабата и майката на Юля, как беше там Олеговна, обсъждаха в мое присъствие семейните си проблеми, сякаш аз бях предмет, вещ от домакинството, а после всичките тези ядове по повод на прекалено скъпите жилища в центъра, за чието наемане нямаше да ми стигнат парите, и тъжната яснота, че не съм чак толкова богат, колкото си бях въобразил отначало…