Но филмът започна и се оказа толкова увлекателен, че аз бързо забравих своите сутрешни огорчения. След филма си побъбрихме още малко за едно друго и аз започнах да изпитвам искрена симпатия към очилаткото.
— Слушай, откъде знаеш толкова неща, че можеш да преподаваш практически всички училищни предмети? — реших се да задам въпроса, който ме измъчваше вече две денонощия.
Измъчвах се, защото по принцип бях чувал за съществуването на енциклопедично образовани хора на тази земя, но, първо, никога не бях виждал такива с очите си и второ, бях дълбоко уверен, че те не са от тукашния свят и това трябва много да им личи. Например, че са някакви разсеяни чешити, че имат много странни навици и определено не обръщат внимание на противоположния пол. С една дума, нещо не им е в ред. Докато Артьом беше абсолютно в ред, разговаряше нормално, не демонстрираше никакви странности и — естествено, ако не лъжеше — напълно редовно функционираше сексуално (имам предвид сладурчето Юленка).
— Боледувах дълго — позасмя се той. — Имах много време за четене. Семейството ни беше бедно, не можеха да купуват нови книги и аз трябваше да се задоволявам с каквото има. Прадядо ми е бил голям учен, събрал е огромна библиотека, но книгите в нея, нали разбираш, не бяха художествени. Той бил репресиран, умрял е в лагер, а библиотеката му беше останала, така че аз я изчетох цялата, и то не по веднъж. След като на четири години се научих да чета, цял живот съм чел.
— Ама наистина ли си боледувал? — попитах съчувствено. — Или просто така го каза?
— Наистина. Имах някакви проблеми с имунитета, още от раждането. Походя два-три дни на училище и после три седмици боледувам.
— А сега?
— Е, сега е съвсем друго, сега има колкото щеш имуномодулатори, медицината се развива с гигантски крачки, така че вече пет години нямам никакви проблеми.
— Артьом, а за какво ти е тази работа? — нетактично зададох следващия въпрос, който също ме вълнуваше.
— А на тебе за какво ти е?
— Е, с мен всичко е ясно, аз просто трябва да преживея някак периода на възстановяването и да припечелвам нещо. Ти обаче защо си се захванал?
— Ами какво да правя? — Той разпери ръце и се усмихна обезоръжаващо. — На кого са потрябвали днес такива като мен? Образованите са ненужни, нужни са нахакани и оправни хора, такива, които могат да правят бизнес. А аз не мога. Мозъкът ми е подреден другояче.
Това не го разбрах, но не продължих да питам. Според мен щом един човек е умен, значи е умен и може да се занимава с всичко — и с наука, и с бизнес. А Артьом несъмнено беше умен.
Стори ми се, че моментът е удобен да задам някои интересуващи ме въпроси за семейство Руденко, това би изглеждало напълно уместно, но Артьом си погледна часовника и се разбърза за някъде. Мислено се наругах за напразно похабеното време: вместо да гледам екшъни, можех да подхвана нужния ми разговор и сега вече щях да зная всичко, което вечерта трябваше да докладвам на Нана Ким. А сега щеше да се наложи да си говоря с Дана по време на масажа, както ме беше посъветвала Нана. Но как, как да я заговоря за тези неща, щом по време на обяда съм развалил настроението на момичето и то сега ми е ядосано? Наругах се още веднъж.
До вечерния сеанс за отслабване се порових отново в мрежата, обмисляйки варианти за ново жилище, и дори успях да пострелям в любимата си военна игричка. Стрелях с наушници, като бях изключил тонколоните, та звуците от изстрелите да не проникват извън стаята, и така се увлякох, че насмалко да изтърва времето за началото на занятията. Изключих компютъра и почувствах, че съм огладнял, но вече нямах време за вечеря, време беше да вървя в помещението за фитнес.
Моите опасения за Дана не се оправдаха и вместо начупена кисела муцунка видях спокойното и дори кой знае защо усмихнато личице на момичето.
— Как е настроението? — бодро попитах аз.
— Супер! — рапортува тя.
И тогава аз зададох съвсем идиотския въпрос:
— Защо?
Сякаш за доброто настроение трябва да има причини! За лошото да, трябва да има, а доброто настроение е нещо съвсем естествено.
— Татко ни похвали и каза „браво на вас“.
— Защо? — тъпо повторих аз.
— Видя нашите записки и моите дневници, харесаха му.
Да, малката, не ти трябва много, за да бъдеш щастлива. Достатъчна ти е похвалата от татко ти. Нима и аз на петнайсет години съм бил такъв? Нещо не си спомням.