Отново подишахме, после си направихме упражненията, после пуснах Дана да вземе душ и се приготвих за масажа — разгънах паравана, постлах хавлиите, всичко както трябва. Когато започнах с масажа, започнах и с въпросите.
— Дана, кой е този Ванечка?
— Ванечка ли? — попита тя. — Кой Ванечка?
— Ами баба ти каза, че смята всяка седмица да ходи на гробищата при дядо ти и при Ванечка.
— А, това е нейният най-малък син, умрял е съвсем малък, на десетина години или може би на девет.
Стана още по-сложно! Съпругът на бабата е починал, както самата тя каза, преди десет години, а кога е починал този Ванечка? Преди трийсет, преди петдесет, преди сто години?
— Тоест това е било много отдавна — уточних предпазливо.
— Ами да.
— А от какво е починал? Нещастен случай ли?
— Не, просто е починал. Бил е даун, а дауните не живеят дълго.
— И ти изобщо не го помниш?
— Какво говорите! Когато Ванечка е починал, татко и мама още не са се познавали.
Мда, отдавна ще да е било… Получава се някак странно. Абе, както и да е, моята работа не е да разбирам, моята работа е да събирам информация, а в нея ще се ориентира Нана.
— И вчера вашето семейство отиде на гробищата — казах.
— Ами да.
— А Костик и майка му не са дошли, отишли са на цирк.
— Ами да — отново потвърди Дана.
Ама тя какво, няма достатъчен речников запас ли? Аз се старая с всички сили да докарам разговора до младата майка с момченцето, а в отговор не получавам нищо, освен „ами да“.
— А те защо не са ходили на гробищата?
— Ами нали не са познавали Ванечка, както и дядо. Те изобщо не са от нашето семейство.
— А от чие са?
— Леля Лена е далечна роднина на мама, много далечна, просто се получи така, че тя дойде в Москва и остана сама с детето, така че мама я прибра да живее у нас. Всъщност мама почти не си я спомня, живели са в различни градове и по-рано дори не са се виждали, просто са чували една за друга.
Е, това вече се казва благотворителност! Някои хора не прибират в дома си дори близки роднини, а тази била почти непозната и много далечна. Може би не съм прав да коря вътрешно Лариса Анатолиевна — излиза, че не била толкова надменна, както ми се стори, а дори много добра и състрадателна жена. Не, аз нищо не разбирам от хора!
— Значи леля ти Лена не е омъжена? — продължих аз разпита си.
— Нали ви казвам — не е.
Е, не е казвала нищо такова де, каза само, че Лена останала сама с детето, но кога се е случило това? Може Да е било преди два месеца, а може и пет години да са минали, през това време може да са се случили много неща.
— А къде е бащата на Костик?
— Ами, представа нямам! Какво ме засяга?
— И отдавна ли живее у вас леля Лена?
— Отдавна. Още беше бременна, когато пристигна при нас.
Е, сега вече схванах. Била е бременна… Виж ти, каква история! Значи старомодните родители от малкото благовъзпитано градче са изгонили от къщи безсрамната си щерка, надула корема незнайно от кого, и тя се е втурнала да търси помощ от Лариса Анатолиевна. Въображението ми веднага довърши картината със съвсем житейски подробности: баща на детето е бил някой московчанин, случайно или по работа минал през онова градче. Напълнил й е главата с какви ли не обещания, оставил си е телефончето (или адресчето? Не, едва ли, по-скоро телефонния номер, и то на мобилния си телефон, който лесно се променя или скрива) и е изчезнал. Когато последствията от неразумното поведение са станали явни и строгите родители са отказали на блудната дъщеря покрив и храна, тя е хукнала към Москва да търси любимия, но от него не е имало и следа, тоест телефонният номер се е оказал невалиден. В напреднала бременност девойката Лена е започнала да звъни на всички роднини наред, да моли за помощ или поне за съвет и някой й е казал, че в Москва отдавна щастливо и богато живее Лариса, дъщерята на чичо Толя, сина на дядо Богдан. Така ще да е станало. Сега всичко ми се изясни.
Похвалих се за добрата памет и за вниманието си към подробностите. Та нали самият Михаил Олегович още при първата ни среща каза, че жена му е родом от Украйна и е кръстила дъщеря им Богдана на дядо й. Че какво? Може и да не съм съвсем негоден за детективска работа? Във всеки случай, в този момент се чувствах като Еркюл Поаро, не по-малко.
Успехът ме окрили и аз реших да отида по-далече от набелязания план.