— Дана, ти сигурно обичаш поезията?
— Аз ли? — Тя дори се надигна, подпряна на лакти, и се втренчи в мен с нямо изумление. — От къде на къде?
— Защо, не я ли обичаш?
— Ами, пълен идиотизъм.
— Странно — заявих лицемерно.
— Че какво странно има? Кой сега обича поезия? Стиховете са вехта история, не са нещо съвременно.
Съгласен съм. Но съм съгласен по принцип. Какво обаче мисли таткото? Спонсорира издаването на стихосбирки. Защо ли?
— Сигурно баща ти е много огорчен, задето си равнодушна към поезията — хвърлих аз пробния камък.
— Ха, какво говорите! В нашето семейство никой не си пада по поезия. Не, аз естествено чета каквото трябва по литература, дори уча наизуст някои неща, защото на изпита ще ми ги искат. Но е страшна глупост! Щом си взема изпита, веднага ще забравя всичко. Защо, вие обичате ли стиховете?
— Не — признах си честно. — Струва ми се обаче, че баща ти ги обича, просто ти не знаеш за това.
— Нищо подобно! Откъде ви хрумна това?
— Ами стихосбирките, които се издават с негови пари? Баща ти се занимава с благотворителност, дава пари за издаване на млади поети. Не знаеш ли?
— А, това ли… Знам, разбира се. Но то е просто една глезотия. Богатите хора непременно трябва да се занимават с някаква благотворителност, модерно е. Има ли значение за какво ще си пилее парите — за болници или за стихове? Е, тогава по-добре за стихове.
— Защо смяташ така? — Дойде моят ред да се учудвам.
— Защото, ако даде пари на болница или на детски дом, ще ги откраднат. Всички крадат. И болните, и децата няма да получат нищо. Пък и не може да се провери — ще ти покажат такива документи, че всичко ще излезе уж честно. А книжката си е книжка, можеш да я пипнеш, продава се в книжарницата, а и калкулацията за издателските разходи е по-лесно да се провери, отколкото тази за лекарствата. Дори да излъжат, книжката все пак я има — и поетът е доволен, и онези, които четат тия глупости. Тоест поне някой има някаква реална полза от това.
Не повярвах на ушите си. И това го говори петнайсетгодишно момиче!
— Нима си толкова наясно с тези неща?
— Не, татко ми обясни.
Да, в тези обяснения всичко щеше да е наред, ако Нана Ким не ми беше казала, че Михаил Руденко не афишира своята благотворителност и името му под никаква форма не фигурира в стихосбирките. Модерно било! Модерно е всички да знаят за твоята благородна дейност. А когато не знаят — какво е това? Една приятна странност на милионер? Но татенцето приличаше на симпатичен чешит толкова, колкото аз на златна рибка.
След като завърших работния си ден, вече гладен като вълк, реших да прескоча до някой клуб да вечерям, да се позабавлявам, да се видя с познати, с които не бях се срещал отдавна. След болницата, за да пестя оскъдните си средства, не ходех никъде, седях си вкъщи и се занимавах с търсене на работа. Сега, след като получих аванса, можех да си позволя добър ресторант в добър клуб. Вярно, дължах доклад на Нана, но си изключих телефона, като си казах, че нейният проблем не е чак толкова спешен. Ще почака до утре, нищо няма да й стане.
Парите изгаряха джоба ми и аз нямах търпение да се върна в онзи красив весел живот, от който така безжалостно ме бе изтръгнал отначало оня некадърен шофьор, който се заби на кръстовището в колата ми, а после любовницата ми, която ме лиши от възможността да пестя от плащане на скъпо московско жилище. Тръгнах към клуба, който много харесвах през онзи последен период преди катастрофата, когато още бях здрав, популярен и с пари в джоба.
Много бързо се разбра, че съм направил поредната грешка. По-точно, че съм стъпил на същото погрешно място, на което бях стъпвал цял живот, вътрешно убеден, че така ще бъде винаги и нищо няма да се промени. Оказа се, че всичко се променя, дори много бързо. Клубът бе закрит, и то не временно, за тази вечер, а напълно и завинаги. Тоест беше храбро загинал в борбата или с конкуренцията, или с правоохранителната система, или с данъчните.
Е, клубовете в Москва са много и след двайсетина минути аз вече паркирах пред друг, с който ме свързваха не по-малко мили спомени. Но и тук промените ме огорчиха: нито една позната физиономия. Някак си за половин година бях успял да забравя, че модата на купонджийските места се заражда бързо и също тъй бързо изчезва. Заведението престава да бъде, както е прието да се изразяваме, патосно и постоянните му клиенти се преместват на ново, станало модерно, място. Ама и аз съм един, защо не си направих труда поне да звънна на някои приятели, за да науча къде смятат да прекарат тази вечер? Имах отговор, дори два отговора. Първо, почти всички те през тази половин година си бяха сменили телефонните номера. В тези среди да си смениш номера е нещо не просто обичайно, а практически ежеседмично действие. Просто хората са такива. Днес им се струва, че си им нужен и интересен, и са готови да пият с теб до сутринта и до следващата вечер, дават си телефоните и градят планове за захващане на съвместен як бизнес, а след три дни разбират, че изобщо не искат (или не могат) да си имат работа с тебе, така че ни най-малко не им трябваш, или ти дължат някаква сума, която няма смисъл да ти връщат, така че най-лесно е да си сменят номера и кротко да се скатаят на някое друго място. Такива случайни ненужни познанства изникват с десетки всеки ден и към края на седмицата необходимостта да си смениш номера става извънредно остра. Така че да търсиш стари приятели по телефона след половин година, е абсолютно идиотско начинание. Само няколко души от моите московски познати бяха надарени със здравословна избирателност в контактите и произтичащата от нея стабилност, но те далеч не бяха хората, с които бих могъл да вечерям днес. Какво можех да кажа на собственика на нелегалния тотализатор, щом не се биех лично? Или за какво аз, куц и с ограничени движения нещастник, бих потрябвал на собственика на клуба, в който се провеждаха закритите платени боеве? Не, на тези изобщо не им трябвах, на мен пък ми трябваше леко бъбрене в приятна непринудена обстановка и перспектива за вълнуващо запознанство с някое сладурче. Да не си помислите сега, че съм толкова лековат и всичките ми познати са пърхащи пеперудки. Аз имам двама близки приятели. По-честно ще е да кажа — имах. Тоест до един момент бях сигурен, че ги имам, но уви, оказа се, че това е останало в миналото. През първите два месеца те редовно ме посещаваха в болницата, после посещенията им станаха по-редки и накрая съвсем секнаха. Тези момчета са спортисти като мен, всички бяхме, както се казва, „в една конюшня“, но животът, сега разбрах, си е живот, той продължава дори ако по някакви причини е спрял за теб. С една дума, колкото и да е печално, този ден аз открих, че в Москва нямам близки приятели. Ще мине време и ще си намеря нови, а засега ще си търся просто приятели за едно приятно прекарване.