Не, да не си помислите, че съм пълен тъпак, просто Нана Ким е ръководител, който често води преговори, така че се е ошлайфала в изящните формулировки, а аз съм простовато момче, да не кажа просто, далеч съм от дипломатичността, речникът ми е бедничък (така поне твърди мама, която цял живот работи като учителка по руски език и литература), така че започнат ли да ми говорят ей така, сложно, слухът ми възприема трудно.
Нана обясни. Работата била там, че някакъв бизнесмен на име Михаил Руденко преди известно време предложил на собственика на издателството, в което работи Нана Ким, благотворителен проект, условно наречен „Млада поезия“. Руденко да дава парите, а издателството да намира млади, талантливи поети и да публикува стиховете им. Този проект не може да има търговски успех и вложените от бизнесмена пари никога няма да се възвърнат, защото днес поезията не е на мода и стихосбирки купуват само любители и специалисти, които са крайно малко на брой. Но Руденко и не разчитал да си върне инвестициите, поне така заявявал. Собственикът на издателството приел предложението, проектът вече бил в значително напреднал стадий, след един месец щели да излязат първите три стихосбирки, за годината било планирано издаването на още четири. Вярно, книжките били тънички, малки, но все пак поредица — с твърда корица, серийно оформление, изобщо всичко както му е редът. А на Нана, като ръководител на службата по безопасност, всичко това изглеждало крайно подозрително. Кой днес влага пари в поезия? Никой. Кой дава пари за неизгодни проекти и при това дори не намеква за възможност неговото име или името на фирмата му да се споменава на първите страници или някъде другаде? Няма такива. За какво е нужно всичко това на бизнесмена Руденко? Не е ясно. Ако проектът носи поне някакъв доход, би могло да се предположи пране на пари, но нали доход не се очаква, тиражите ще бъдат възможно най-минимални, а и те определено ще останат да събират праха в склада, пак добре, ако книжарниците вземат поне стотина бройки. С една дума, пълна мъгла. Сред тази мъгла в частност се рее и въпросът защо заможният Михаил Руденко не си е купил, както болшинството преуспели бизнесмени, къща извън града, а продължава да живее в Москва. Нана се опитала да озадачи с въпросите си собственика на издателството, но той не им обърнал особено внимание и отговорил, че Михаил е свестен човек и няма никакви основания да го подозира в каквото и да било. А между другото, тия дни господин Руденко в разговор със собственика попитал дали познава някой човек, който би могъл да се занимае с физическата подготовка на петнайсетгодишната му дъщеря. Издателят обещал да поразпита и преадресирал въпроса към Нана, тъй като тя дълги години се е занимавала със спорт, завършила е физкултурния институт и изобщо, както се казва, била в течение.
— Мога да препоръчам теб за това място, но при едно условие: да ме информираш за всичко, което видиш и чуеш в това семейство. Ще работиш при Руденко, ако обещаеш, че ще ми помогнеш да намеря отговора на всички въпроси, които ме интересуват.
Нана говореше спокойно и сега вече ме гледаше право в очите. Ама че работа, дявол да го вземе! Да се съглася ли? Абе, за какво ми е такова главоболие? Да не съм случайно Еркюл Поаро или каквито там прочути детективи имаше? Изобщо някаква идиотщина.
— Слушай — подзех миролюбиво, — а не може ли някак отделно?
— Какво да е отделно? — Нана леко повдигна вежди.
— Ами, моите тренировки с момичето да са едно, а всичко това… да е някак друго. Нали имаш цял щат в службата по безопасност, нима няма да се намери някой по-приличен човек за такава работа, а, Нана?
Тя въздъхна и отново се захвана с бележника си. Интересно, какво ли търси там? Отговори на въпроси за смисъла на живота? Или на тези чудни листчета са записани имена на хора, които могат да се справят с детективската работа по-добре от мен?
— Паша, имам работа до гуша и нямам намерение да си губя целия ден, за да те убеждавам. На мен всъщност ми е все едно кой точно ще работи с момичето на Руденко, просто най-напред предложих на теб, защото ти се беше обадил и ми се бе оплакал от бедственото си положение, в смисъл на пари и работа. Ако не са ти нужни работа и заплата, няма проблеми, ще потърся някой друг. Обаче нямам намерение да се пазаря с теб, не сме на чаршията. Вземаш стоката — значи я вземаш, ако ли не — значи не. Трябва ми ясен, конкретен отговор. И по възможност по-бързо, защото моят шеф не обича поръченията му да се изпълняват бавно.
На ти сега, Фролов, получи си го. Получи си онова, което е малко по-различно от представата ти за себе си. Беше свикнал да си незаменим, да те носят на ръце и тревожно да се взират в очите ти: ще се биеш ли в мача, да не би да си се отказал, здрав ли си, в добра форма ли си, защото зрителите идват да гледат тебе и не биха приели никакви замени, и ще правят залози само ако се биеш именно ти, и ще залагат за твоя съперник с надеждата да настъпи радостният час, когато и твоята безупречна красива техника ще си намери майстора и някой най-сетне ще обезобрази муцуната ти на фотомодел. Мда, излиза, че сега далеч не е така и ти с твоя повреден гръбнак не си нужен и интересен почти на никого, ще те сменят като едното нищо. Каква ти смяна, изобщо могат прекрасно да минат без теб, никой няма и да забележи, че те няма. Други ще се намерят, и то по-добри и по-яки.