— Достатъчно — изкомандвах и извадих апарата. — Ела тук, ще ти измерим кръвното.
— Как, толкова скоро? Та ние работихме съвсем малко.
— Но не приключваме. Сега ще измерим кръвното и ще продължим.
Кръвното налягане и пулсът ме зарадваха: момичето уверено навлизаше във форма. Още малко — и ще можем да преминем към по-сложни неща.
— Обичаш ли да танцуваш? — попитах.
— Не — бързо отговори Дана и отмести поглед.
Ама и аз съм един глупак! Учи ме мама, учи ме, ама без полза. Трябваше бързо да изляза от положението.
— Така е, защото не си танцувала хубави танци — заявих безгрижно, като демонстрирах пълната си увереност, че дебелото момиче никога не е имало проблеми с танците. — Трябва да танцуваш не разни глупости, а танго.
— Защо?
— Защото си различна от другите. Ти си необикновена. И танците, които всички танцуват днес, не ти подхождат.
— Защото съм дебела ли? — Тя вдигна глава и предизвикателно ме погледна право в очите.
Охо, това е нещо ново. Такива думи и такива погледи… По-рано нямаше такива неща.
— Нищо подобно — разсмях се аз. — Защото си много пластична. Просто рядко пластична. Това, което танцуват днес твоите приятели, е ужасно примитивно, с него ще се справи дори зле тренирана жаба. Това вече не е твоето ниво. Твоето ниво е аржентинското танго, най-малко. За тангото са нужни специални данни, които ти имаш, а другите нямат.
Сипех комплименти без мяра, за щастие не пресолих манджата.
— И вие можете да ме научите? — В гласа й долових заинтересованост.
— Нищо по-лесно.
— Ама не — отново се оклюма тя, — аз няма да мога. Много е сложно.
— Ще можеш. Трябва само да се запасиш с търпение. Вярно, няма да го изтанцуваш отведнъж, но в края на краищата ще се получи.
— То аз и няма с кого… — измънка тя полугласно.
— С мен. Ще танцуваш с мен.
— Но вие не можете. — Тя изразително погледна бастуна, подпрян на вратата.
— Ха, глупости! — махнах с ръка аз. — Кракът ми бързо се възстановява и докато ти усвояваш основните движения, вече окончателно ще оздравее. Тогава с тебе ще танцуваме всеки ден. Нали е страхотно?
Дана помисли малко и отрицателно поклати глава.
— Не, Павел, няма да мога. Аз изобщо никога не съм танцувала.
— Ами че това е дори по-добре! Значи нямаш стереотипа на обичайните движения и няма да е нужно да го преодоляваш. Запомни: просто да се учиш е много по-лесно, отколкото да преодоляваш старото научено и да учиш нови неща.
— Така ли?
Тя ме погледна с такава надежда, че в главата ми неволно се мярна мисълта: ако някой се опита да обиди това момиче, ще го убия веднага, без да се замислям.
Първият урок мина блестящо. Дана се оказа способна ученичка, схващаше всичко от половин дума и бързо запомняше. Естествено, това бяха първите азбучни движения, които дори не могат да се нарекат танц, изпълнявани от нея, повече напомняха разгряване, но поне внасяха някакво разнообразие. Все пак беше по-весело.
По време на законната си почивка реших да прескоча да видя едно апартаментче, по-точно беше планирано да го видя на следващия ден в присъствието на хазяина и агента, но ми се искаше да огледам сградата и квартала, за да получа представа за транспорта и инфраструктурата там. Защото се случва жилището като цяло да е хубаво, но да е невъзможно да се живее в района: няма транспорт до там, трябва да вървиш до метрото цели двайсет минути по неосветени, кални улички (ами ако нещо се случи с колата ми? Случват се кражби, катастрофи, какво ли не. На мен с моите неоздравели травми сега ми липсва само сбиване с пиянска шайка), няма свестни магазини, както и пералня и химическо чистене, с една дума — тих ужас. Та затова реших да прескоча до адреса и да огледам предварително.