Излязох от сградата и вече се качвах в колата, когато някой ме извика. Завъртях глава и видях онзи същия участъков, който ми бе проверил документите. Капитан Дорошин.
— Ама ти и в събота ли работиш? — учудих се аз и му стиснах ръката.
Ето затова помня съвсем определено, че денят беше именно събота.
— Понякога — отговори неопределено той. — Михаил Олегович вкъщи ли си е?
— Няма го.
— А жена му?
— И нея я няма. Заминаха извън града. Защо? Случило ли се е нещо?
— Ами нещо такова… Добре, ще кажа на теб, а ти им предай. Разбираш ли, трябва правилно да се отнесеш към това…
— Правилно — значи как? — напрегнах се аз.
— Не изпадай в паника и не плаши никого. Просто ги предупреди да проявяват разумна предпазливост. Тук се появи някакъв маниак.
— Какъв?!
— Ами маниак бе, маниак — тихо повтори Дорошин, сякаш ставаше дума не за шантав убиец, а за безобиден клептоман, който гепи всичко, което му падне. — Вече има две жертви, млади момичета. Разбираш ли, някак е странен, вманиачил се е точно по този район. Единият труп е в съседния участък, вторият — в моя. Дали търси някоя, която живее наблизо, и по погрешка убива други. Дали пък живее тук и не може да се отдалечава задълго и на голямо разстояние, а може нещо друго да го свързва с този район. Кой може да ги разбере тия психари, мозъците им са изкривени. Но е ясно едно: той шета из близките улици. Така че днес съм на работа, обикалям жилищата, оглеждам — може някой да ми се стори подозрителен. Е, и предупреждавам хората да внимават, да не пускат младите момичета сами вечер. Ще предадеш на твоите хора, нали? Защото у вас имате две, ако не греша — дъщерята на шефа ти и племенницата му. Не, регистрирана е и някаква роднина, но тя е по-голяма.
Каква памет има обаче тоя участъков! Да можеше и моята да е такава.
— Ама ти наизуст ли помниш кой къде живее? — не повярвах аз.
— Е, и ти сега! — разсмя се весело той. — Просто във връзка с този проблем прерових всичките си записки и погледнах къде живеят млади момичета, за да обиколя жилищата им и да ги предупредя. Но честно да си призная, за семейство Руденко помня всичко и без записки. Нали ти обясних как се запознахме. Така че те практически са ми като роднини.
— Добре, благодаря, че ни предупреди, ще предам всичко — обещах аз.
— Само че внимателно — отново помоли той. — Без паника, нужна е просто сериозна предпазливост.
Спомних си, че при първата ни среща този участъков кой знае защо беше тъжен, та бях си помислил, че изобщо си е такъв. Днес обаче той беше абсолютно нормален, дори се смееше, макар сам да ми каза, че в участъка му има труп. Какво смешно намира?
— Слушай — попитах го, — защо онзи път беше толкова тъжен? Неприятности ли имаше?
— Тогава ли? — Той се навъси, като си спомни нещо, усмихна се. И отново се натъжи. Сигурно си спомни нещо неприятно.
Абе, какъв ден ми е днес? Каквото и да попитам — все не е на място.
— Бях дал едно коте — отговори той.
Нищо не разбрах. Какво коте? На кого го е дал? И защо? И защо е трябвало да е тъжен заради това? Човек трябва да се радва, щом е настанил животното при стопани.
— Котката ми роди. Пет котенца. Четирите ги раздадох след два месеца, за тях чакаха много хора, а петото исках да си оставя за мен, кръстих го, купих му къщичка, специална, котешка, та да си има свое място. Разбираш ли?
— Не — признах аз.
— Е, за четирите знаех определено, че ще ги раздам, затова ги отглеждах, но не се привързвах към тях. А към петото се привързах. Беше едно такова… С една дума, просто необяснимо. И ето че се наложи да го дам.
— Защо? Можеше да си го оставиш, щом толкова ти е харесвало.
— Котаракът не го прие. Фучеше, биеше го, пропъждаше го в ъгъла. Това се случва при котките. Една като не приема друга — край, нищо не може да се направи. Налага се да махнеш някоя от тях, инак няма живот.
— Какъв котарак? Нали каза, че имаш котка.
— Ами аз имам от всяка твар по две. — Той отново се усмихна. — Добре де, не се вълнувай, това са си мои проблеми.
По пътя към сградата, където на следващия ден трябваше да оглеждам жилище, както обикновено, се оставих на въображението си. Както вече казах, моето въображение е богато и не жали краските, така че ми рисуваше вълнуващи картини, на които ние с участъковия Дорошин (а в някои варианти и аз сам) залавяме убиеца маниак на местопрестъплението и спасяваме от неминуема смърт някаква красавица. Очакват ме възхищение, слава, почит и любовта на спасената хубавица, която, естествено, живее някъде близо до семейство Руденко, тоест до местоработата ми, и то сама, без родителите си, без разните там съпрузи и гаджета. С една дума, простичкият ход на мислите ми ви е ясен.