Районът не ми хареса, стори ми се някак съмнителен, но вероятно именно затова и наемът не беше безбожен, тоест щеше да ми е по джоба. Добре, утре ще видя жилището, може да е някакво необикновено, огромно или страхотно ремонтирано. Ако ли не — ще откажа веднага, ще продължа да търся, още има време. Макар че с ръка на сърцето трябва да призная, че времето не е много — нали обещах да освободя апартамента до един месец, а две седмици минаха.
Добре си спомням тези свои размисли, затова след две години мога толкова уверено да твърдя, че денят беше именно събота и именно две седмици след първия ми работен ден.
По време на вечерните занимания ми се стори, че Дана иска нещо да ми каже или да ме попита, аха-аха да го изрече, но не се решава. Аз не съм велик психолог, а още по-малко велик педагог, затова не можех да преценя как е по-правилно да постъпя: да й помогна с въпрос или обратното — да се престоря, че нищо не забелязвам, и да дам на момичето възможност само да набере смелост. Дана явно се оказа по-решителна и докато аз се лутах в съмненията си, тя успя да се освободи от своите.
— Може ли днес да приключим по-рано? — попита тя, като едва си поемаше дъх по време на упражненията със съвсем леките женски гирички.
— Защо? Умори ли се? Не се чувстваш добре ли?
— Не, съвсем добре съм. Просто исках да отида при Володя.
— Но ти и така можеш да отидеш при него — строго възразих аз, предварително разтреперан при мисълта какъв скандал ще ми вдигне татенцето заради преждевременното приключване на тренировката. — Когато свършим, ще отидеш. Какъв е проблемът? Нали винаги ходиш при него след заниманията. Или днес е по-специален ден?
— Моля ви се, Павел…
Дана остави гирите на пода и ме погледна умоляващо.
— Муза обеща да ми донесе интересна книга, само за една вечер. Ами ако не успея да я прочета?
— Муза ли? — навъсих се аз. — Коя е тази Муза?
— Съпругата на Володя. Хайде, моля ви се, това ми е крайно нужно.
— Добре, но какво ще каже баща ти? Ще ме убие, ако научи.
— Но той няма да научи! Нали не си е вкъщи. И мама я няма.
„Няма я и Юля — помислих си аз. — Тая маймунка непременно щеше да ни изпорти. Но я няма. Дали да не рискувам?“
— Но баба ти си е вкъщи. И майката на Юля, и Нина. Какво ще правим с тях? А, забравих, и онази ваша роднина, майката на Костик.
— О, те нищо няма да забележат. Лена я няма, разхождат се с Костик, леля Валя по това време гледа телевизия и не излиза от стаята си, баба също, гледа сериал. И изобщо не ги интересува.
— Ами Нина?
— Тя няма нищо да каже на татко.
— Сигурна ли си?
— Стопроцентово. Тя никога на никого нищо не казва. Според мен дори нищо не забелязва. Хайде, Павел, моля ви се! Нали виждате какъв е апартаментът ни: огромен, нищо не се вижда, нищо не се чува, никога не знаеш кой си е вкъщи и кой не е. А?
И аз се реших. Дана бързо взе душ, аз се преоблякох в своята стая и се наканих да тръгвам, но изведнъж се сетих за днешния разговор с участъковия. Из микрорайона се мотае някакъв маниак и младите момичета трябва да се пазят. Вярно, братът на Михаил Олегович живее буквално в съседната сграда, но…
Изчаках Дана в антрето, за да я изпратя. Загубата на време ще е нищо и никаква, а ще съм и по-спокоен. Пък и с чичо й ще трябва да си поговоря — да не пуска момичето само, а да го изпрати до вратата на апартамента.
— Да вървим, ще те придружа — казах и отворих вратата.
— Защо? — Тя вдигна към мен изненадан поглед. — Съвсем наблизо е.
Помислих си, че не бива да й казвам за маниака — нали участъковият Дорошин ме предупреди, че не бива да всявам паника. Ще кажа на възрастните, а те нека сами решават на кого какво и как да кажат.
— Искам да се запозная с чичо ти — излъгах аз. — Защото се получава някак неудобно — работя при вас, а още не се познаваме с него. Обикновено той идва, когато тренираме с тебе, после аз се преобличам и си тръгвам, а той през това време е с родителите ти в хола или в трапезарията. Все не можем да се засечем.