В моите обяснения нямаше никаква логика, защото в задълженията ми не влизаха никакви контакти с членовете на семейството, но изтърсих първото, което ми хрумна, с надеждата Дана да не обърне внимание. И тя не обърна. Умно момиче. Просто мълчаливо кимна и тежко закрачи надолу по стълбището.
Съседната сграда се оказа през две, но пътят пак ни отне само две минути. Най-обикновен блок, девететажен, нищо особено. Когато влязохме във входа, Дана спря пред асансьора и натисна копчето, но аз твърдо я хванах за рамото.
— Пеша, пеша.
— Но… чак до шестия етаж! — възмути се тя.
— Нищо, за тебе е полезно. За сметка на недовършената тренировка.
Тя покорно въздъхна и се закатери по стълбите. Именно се закатери, този вид придвижване не би могъл да се нарече другояче; здраво стискайки перилата, Дана с усилие повдигаше на поредното стъпало прекалено тежкото си тяло. Да, май е време да включа степера, да свиква. Поначало бях планирал да въведа този тренажор към края на втория месец, все пак той доста натоварва сърцето, но сега, като гледах момичето, промених решението си. Дори не предполагах колко са отслабнали мускулите на бедрата и таза й. Трябваше спешно да предприема нещо.
През няколко стъпала тя спираше и си почиваше, аз търпеливо чаках.
— Павел, не мога повече — примоли се Дана някъде между третия и четвъртия етаж.
— Трябва — строго заявих аз. — Не бързай, не закъсняхме за самолет. Почивай си колкото трябва, докато ти се възстанови дишането. Но трябва да се качиш.
И тя се качи. И аз отново мислено се наругах, задето не засякох времето. Колко минути отне това мъчение? Двайсет? Трийсет? Трябваше да погледна часовника и да превърна изкачването до шестия етаж в поредното упражнение, резултатите от изпълнението на което бихме могли да отразяваме в нашите графики. Веднага ме споходи спасителната мисъл: ако татенцето все пак научи, че сме приключили с тренировката четирийсет минути по-рано от определеното, ще се оправдая именно с това мъчително изкачване, ще кажа, че то е част от тренировката. И между другото, няма да си изкривя душата.
На площадката на шестия етаж пушеше някакъв мъж, подпрян на извивката на перилата. Аз веднага започнах да преценявам дали прилича на маниак, но той се усмихна и каза:
— Е, най-сетне! А аз стоя тук, слушам какво си говорите и си мисля: нима Дана се качва пеша? Виж ти, качи се! Просто да не повярваш. Браво, страхотно! А вие сигурно сте Павел? — попита той и ми подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Дана много ми е говорила за вас. А аз съм Владимир Олегович, може да ми казвате просто Володя.
Отново започнах да го преценявам, но вече по друг начин. Ей богу, дори някой да ми се закълнеше, че това е роден брат на татенцето и на майката на Юленка, за нищо на света не бих повярвал. Тоест, след като се вгледаш по-отблизо, кръвното родство се забелязва, дори много ясно, но Владимир Олегович изглежда така, сякаш родителите му са същите, но е расъл и е бил възпитаван в съвсем друго семейство и дори в друга страна. Нито капка от строгата взискателност, която постоянно демонстрира татенцето, нито грам от префърцунеността и двуличието, които буквално извират от онази там Олеговна. Открита усмивка, весели и умни очи, приветлив глас. Може би работата е в парите? Татенцето и Олеговна (абе дявол да го вземе! Името на Юлината майка постоянно ми се губи) живеят в разкош, оттам и маниерите им, а виж, тяхното братле, както личи от дрехите му и от водещата към апартамента врата, съществува в съвсем различен финансов режим.
По принцип в този момент трябваше да се сбогувам и да си тръгна — бях изпълнил задачата си, бях довел Дана и я бях предал лично. Но кой знае защо никак не ми се тръгваше. Пък и трябваше да издебна подходящ момент, за да си поговоря с Владимир за маниака — така, че Дана да не чуе. Затова, когато Руденко-младши отвори широко вратата и с гостоприемен жест ме покани вътре, забравих своите грандиозни (за пореден път) планове за вечерта и влязох. Подозренията ми за финансовия режим на брата на татенцето се потвърдиха веднага: тук нямаше и помен от големи пари. Стандартен двустаен апартамент с миниатюрно антре, в което с усилия се побираше един човек. Все пак странно: Михаил Олегович издържа, храни и пои не само сестра си и племенницата, но и някаква далечна роднина на жена си с нейното малко дете, а братът кой знае защо е нещо съвсем различно, макар да живее на две крачки. В този момент за пръв път в главата ми се зародиха подозрения, че в семейство Руденко не всичко е толкова гладко и наред, както ми се бе сторило в началото. Не, все пак не е точно така. Първите съмнения се бяха зародили в глупавия ми мозък в края на първата седмица, когато разбрах, че някакви твърде сложни отношения свързват обитателите на огромния апартамент — отношения, в чиято основа далеч не лежи взаимната обич. Бях забелязал косите погледи, бях улавял и самостоятелно осмислял недомлъвките и намеците им, бях се учудвал на пълната липса на интерес у тези хора към техните близки. Само един пример: занимаваме се ние с Дана във „фитнеса“, на входната врата се звъни — и момичето дори не трепва, не вдига глава, за да се ослуша и опита да разбере кой е дошъл. Само Владимир Олегович усещаше безпогрешно и винаги реагираше на неговото идване, а всички останали придвижвания, влизания и излизания на членовете на семейството я оставяха равнодушна. Е, как е възможно това? Хем тази ситуация се повтаряше ежедневно. Същото ставаше и в трапезарията, когато обядвахме с нея. На входната врата се звънеше, домашната помощница Нина отиваше да отвори, аз казвах: