— Някой дойде.
И в отговор получавах мълчаливо свиване на рамене. Сиреч, не знам и не ме интересува.
При това Юля се държеше съвсем различно. Ако при пристигането на татенцето си беше вкъщи, тя непременно се втурваше по коридора, огласявайки цялото голямо пространство със звънливото възклицание:
— Вуйчо Мишенка дойде!
Между другото, влизането на Лариса Анатолиевна не бе посрещано така помпозно и аз нито веднъж не чух Юля да я нарича „леля Ларочка“. Да не говорим, че когато от разходка или отнякъде другаде се прибираше баба Анна Алексеевна, младото сладурче изобщо не реагираше. А клетата, смазана от живота, Лена с нейния палав Костик никой в тази къща изобщо не забелязваше. С нея дори не разговаряха на масата. Поне няколкото пъти, когато се е случвало да сме заедно в трапезарията.
Вече съм казвал, че не съм велик психолог, нито велик педагог, към това мога да добавя, че не съм и велик аналитик и някак не съм свикнал да се замислям върху онова, което виждам и чувам. Тоест аз виждам добре и от слуха си не се оплаквам, всичко забелязвам, но никога не го обмислям и не се опитвам да го анализирам, както правят някои. Затова странностите, които забелязвах в дома на Руденко, кротичко се трупаха в главата ми и не ми носеха никакви допълнителни знания. И едва в момента, когато се озовах в жилището на Владимир Олегович, количеството на странностите предизвика качествени промени и ме накара да започна да мисля. То пък аз съм един мислител… горе-долу колкото съм и детектив. Силата ми е в мъжкото обаяние и в мускулите.
Още не беше отминал първият шок от откритието, че в семейство Руденко има и красиви (а Владимир ми се видя същински холивудски красавец) и доброжелателни мъже, когато ми се стовари шок номер две — на име Муза Станиславовна. Колете ме, бесете ме — никога не бих повярвал, че ТАКЪВ мъж може да има ТАКАВА жена. Бях готов да видя нещо като Дженифър Лопес или Анджелина Джоли, е, поне като Мерил Стрийп, тоест не толкова откровена красавица, но претъпкана с чар и привлекателност. Това, което видях обаче, беше невзрачна, дребна женица без гърди и без дупе, с бледа и с неясен цвят късо подстригана коса и бледо, неизразително лице. Виждал съм такъв тип лица и със сигурност знам, че те не могат да се оправят с никаква козметика, с никакъв, дори най-умело поставен грим, напротив, дори най-леките и деликатни багри правят грозотата на такова лице още по-забележима, а дефектите му изпъкват още повече. Освен това съпругата на Владимир Олегович беше леко прегърбена и зиморничаво се гушеше в дълъг, стигащ почти до пода шал, което я правеше да прилича на бабичка. Виж, усмивката й беше толкова слънчева и сърдечна, че аз веднага се усъмних: а дали тя знае, че е грозничка? Обикновено жените (във всеки случай онези, които познавах), които осъзнават собствената си непривлекателност, ужасно страдат от това, затварят се в себе си, а външно това се проявява в резки обноски, мрачност, нелюбезност и липса на усмивка. Вътрешните комплекси се проявяват външно в поведението и моята питомка Дана е ярък пример за това. Докато Муза Станиславовна изобщо не беше такава. А каква беше? Дори не можах да подбера определение за нея.
— Здравейте, Павел, много ми е приятно, че ви виждам. — Тя ми подаде някакво пилешко краче, тънко и студено. — Надявам се да не откажете да пиете чай с Володя, а ние с Дануся ще ви оставим, имаме много работа.