Естествено, не отказах. Освен работата, тоест разговора за маниака, ме гризеше любопитство: какви са тези хора, какво представлява семейството им, как живеят? Нали заръката на Нана Ким по това време още не беше изпълнена.
Владимир ме заведе в стая, която много напомняше стая на смахнат учен. Такива бях виждал на кино, в живота някак не беше ми се случвало. Наоколо книги, книги, книги, дискове, касети: по лавици, на бюрото, на пода, под дивана. Интересно, къде ще пием чай? На бюрото явно не стигаше мястото за подобно мероприятие.
— Седнете, Павел — посочи ми фотьойла Владимир Олегович, — сега ще пием чай. Или да ви донеса кафе?
— Не, не, чай.
Той излезе, а аз започнах да се оглеждам, но освен книги не виждах нищо друго. Наложи се да проуча заглавията. Повече от половината думи в тези заглавия не ми бяха познати, но общото впечатление беше, че става въпрос за нещо от областта на социологията. Или психологията. Тоест, нещо за поведението на човека в обществото. И никакви стихосбирки. С други думи, братът на татенцето също не изглеждаше голям ценител на поетичното творчество.
Владимир вкара в стаята масичка за сервиране на колела — с чайник, чаши и други принадлежности. Постави масичката пред моите колена, премести един стол и седна срещу мен. За мен бе предназначена красива чаша, явно от сервиз, а за себе си домакинът беше налял чай в огромно канче с обем вероятно не по-малък от литър, в което изсипа няколко лъжички захар. Никога не съм разбирал как може така да се пие чаят? Докато изпиеш една четвърт — всичко останало ще изстине и ще се превърне в безвкусна помия.
— Нали разбирате, у нас е толкова тясно, че трябва да черпим гостите с чай в походни условия — усмихна се той. — Да си говорим на „ти“, бива ли? Защото аз съм малко по-възрастен. На колко години сте вие?
— На двайсет и девет.
— Аз пък съм на трийсет и осем. Разликата не е съществена. Съгласен?
— Става — зарадвах се аз. — Володя, имам да ти казвам нещо.
На бърза ръка му разказах за срещата си с участъковия и за страшния убиец, който се разхождал из околните улици.
— Добре си постъпил, като не си казал нищо на Дана — одобрително кимна той. — Не бива да я плашим, защото съвсем ще престане да излиза от къщи и окончателно ще се превърне в затворничка. И ти благодаря, че си я придружил.
— Ти ме посъветвай дали да кажа на Михаил Олегович, или не. Ако му кажа, няма да пуска Дана навън.
— Трябва да му кажеш. — Владимир замислено поклати глава. — Впрочем, честно да си призная, аз не бих му казал — брат ми бързо взема решения и много трудно ги отменя, в уплахата си ще забрани на Дана да идва при мен и момичето съвсем ще се оклюма, а и без това животът й не е лесен, а Михаил няма достатъчния душевен финес, за да разбере това. Той смята, че ако един човек е обут, облечен, сит и има покрив над главата си, значи има всичко необходимо, за да е щастлив, а всичко останало е просто глезотия. Но пък ако премълчиш, може да стане по-лошо. Да речем, Михаил може да срещне участъковия на улицата и да научи, че ти си знаел, но не си изпълнил заръката на милиционера и не си казал нищо на никого. Какво ще стане после?
— Ще ме уволнят — оптимистично прогнозирах аз.
— Правилно. Затова ще трябва да му кажеш. Да предположим, че му кажеш. Какво ще стане после?
— Михаил Олегович ще заключи Дана.
— И това е вярно. Значи какво трябва да направим?
— Да му обясним, че Дана не бива да бъде заключвана вкъщи, защото посещенията у вас са единственият й отдушник, единствената й възможност да излезе на въздух и изобщо да види как изглежда улицата.
— Е, и какво ще стане, след като му обясниш това?
— Пак ще ме уволни — радостно съобщих аз. — Защото се бъркам в чужди работи и се опитвам да давам акъл на шефа си как да възпитава дъщеря си.
Странно: говорихме си за сериозни неща, но на мен ми беше весело и кой знае защо радостно. Между другото, ще отбележа: за пръв път през последните месеци.
— И това е вярно. Значи виж какво се получава: имаме две неща. Едното си длъжен да кажеш, иначе ще те уволнят. Второто трябва да кажеш непременно, но не бива, иначе пак ще те уволнят. Ако кажеш първото, а премълчиш второто, което е напълно разумно, на Дана ще забранят да излиза от къщи. На другия ден аз ще науча за това и ще започна да обяснявам на брат си, че не е прав. Но моят брат, както вече казах, много трудно отменя решенията си. Ще се запъне и никакви доводи няма да помогнат. Какъв е изводът от това?