— Не знам — обърках се аз. — Какъв е?
— Ами много прост — весело се разсмя Владимир. — Трябва да поизлъжем. Дори не да излъжем, а просто да разместим фактите. Никой няма да забележи. Аз ще изпратя Дана до вкъщи и ще си поговоря с Миша. Ще му кажа, че си искал да го дочакаш, за да му кажеш за маниака, но не си знаел кога ще се прибере, а да стоиш в чужд апартамент, без нищо да обясняваш, ти е било неудобно, затова си помолил мен да му предам за участъковия. Тъй като той ти е шеф и глава на семейството, си сметнал, че не бива да обсъждаш това с която и да било от жените, най-малкото с момичето. Не беше ли така?
— Така беше — потвърдих напълно искрено.
В тази секунда аз напълно вярвах, че всичко е било именно така. Другояче просто не би могло да бъде.
— Е, прекрасно тогава. Аз веднага ще кажа на Миша, че ти ще изпращаш Дана до нас, а вкъщи ще я прибирам аз, тогава той дори няма да успее да се уплаши.
— Е, добре, ами Юля?
— Какво Юля? — Владимир леко повдигна ясно очертаните си вежди и в гласа му аз долових хладен полъх. Какво те тревожи? Юля е голямо момиче, спокойно може да организира живота си така, че да не се връща вкъщи по тъмно. Да се прибира по-рано. Нищо няма да й стане.
Така, върху покритието на тепиха се намери още едно трънче. Чичото обожава едната си племенница и не обича твърде другата. Интересно, защо?
— Володя, жена ти каза, че имат много работа с Дана. Какво имаше предвид?
— Те винаги имат много работа. — Владимир отново се разсмя. — И двете са ми големи труженички. Но в случая става дума за „Шифърът на Леонардо“. Нали го знаеш този роман, дето е на мода сега?
Наложи се да призная, че не знам нищо за него. Дори не бях го чувал. И изобщо, не съм много по четенето… Повече обичам да гледам филми.
— Я стига, не се притеснявай. — Вероятно забеляза смущението ми той. — Романът съвсем наскоро излезе на руски, но Дана го е чела в оригинал, на английски. Тя добре знае езика, Муза отдавна й преподава. Е, та в този роман има много препратки към текстовете на Евангелието, към творчеството на Леонардо да Винчи и към историята на масонството. Дана се заинтересува и Муза й намира в разни библиотеки редки издания, където се споменават фактите, на които се позовава авторът на романа. А редките издания, нали разбираш, или изобщо не е разрешено да се изнасят от хранилищата, или ги дават с много сериозни връзки за съвсем кратко време, например за една нощ, тоест от затварянето на библиотеката до отварянето й на другия ден.
Сега разбрах думите на Дана, че леля Муза й обещала да й донесе рядка книга, и че ще разполага със съвсем малко време, за да я прочете.
Побъбрихме още малко за едно друго и аз си помислих, че е време да си тръгвам. Какво съм се разположил тук? Човекът е имал някакви собствени планове за съботата вечер, а е принуден да забавлява неканен гостенин. До ми беше толкова хубаво, че никак не ми се тръгваше…
— Май ще си тръгвам — казах неуверено и направих опит да стана от фотьойла.
— Почакай. — Владимир изведнъж стана много сериозен, макар че само преди минута и двамата се превивахме от смях след вица, който бе разказал. — Исках да си поговоря с тебе за Дана. Тя има големи проблеми. Разбираш ли за какво говоря?
— Естествено — заявих самоуверено. — Нали затова са ме наели.
Той поклати глава — или се съмняваше в думите ми, или ги отричаше.
— Наели са те, за да помогнеш на Дана да отслабне.
— Ами да. Това е нейният проблем.
Все още не разбирах какво иска от мен.
— Нищо подобно. Огледай се наоколо: хиляди, стотици хиляди хора живеят с наднорменото си тегло, и то не като на Дана, а с много по-голямо. Е, какво, те по къщите си ли стоят? Превърнали ли са се в затворници? Те спокойно си работят, ходят по ресторанти, театри, пътешестват и се чувстват прекрасно. Проблемът не е в теглото й, Паша.
— Къде е тогава?
— В това, че Дана не обича себе си. Срамува се от себе си. Внушили са й, че да си дебел е лошо, срамно, отвратително, че наднорменото тегло е позор, че дебелият човек няма право на съществуване, че този свят е предназначен само за леките и слабите, а за тежките и дебелите няма място в него.
— Кой й го е внушил? — попитах слисано. — Родителите й ли?
— Господи, какво общо имат тук родителите?! Целият наш живот й го внушава, цялата наша цивилизация, която създава определени канони. Светът принадлежи на младите и стройните, всички останали са боклукът на обществото. Надхвърлиш ли трийсет, вече си вехт, имаш ли три сантиметра тлъстини на талията, значи си дебел. Нали минаваш покрай магазини за облекло? Виждаш с какво са облечени манекените по витрините, нали? Прелистваш ли модни списания? И след всичко това имаш ли още въпроси? Каквото и да правиш, Дана никога няма да стане „деветдесет на шейсет на деветдесет“, а и да стане, за това ще са нужни години. Разбираш ли? Години! И през всичките тези години тя ще си стои вкъщи и ще чака фигурата й да придобие онези манекенски параметри, при които няма да се срамува от себе си. Можеш ли да си представиш до какво ще доведе това?