И тогава се улових в изненадващата мисъл: ами аз не попитах за заплатата. Това е то, моята глупост — за мен, хлапака от малкото провинциално градче, бяха много по-важни разните атрибути на красивия столичен живот — клубове, купони, момичета, красиви дрешки, нови колички, тълпа, шумотевица, музика и слава, с една дума — всичко, което е модно и престижно, това, което имах преди катастрофата и от което окончателно съм лишен, след като изгубих способността си да се бия срещу заплащане. И докато Нана (Трябва да призная, доста пестеливо) обрисуваше бъдещата ми работа, аз си мислех само доколко тя ще ми позволи да си върна това. Тънех в наивни мечти и съвсем забравих за заплатата. Сякаш без пари човек може да има всичките тези неща. И едва когато Нана произнесе заветните думи за заплатата, се сепнах.
— А може ли да попитам колко смятат да ми плащат? — попитах. И за всеки случай предпазливо добавих: — Ако се съглася.
Нана се позасмя и назова сума, която моментално ме примири с необходимостта да играя ролята на несръчен шпионин в тила на врага. Абе, я стига, за такива мангизи може и да се поизпотя. Може и да не съм Щирлиц, но репликата „Вие сте глупак, Щюбинг!“ от безсмъртния филм „Подвигът на разузнавача“ все някак ще произнеса.
Първата среща с моя работодател остави у мен странно впечатление. Нещо средно между недоумение и слисване… Не бях си го представял такъв. А може би просто слабо познавам живота и хората, струва ми се, че човек със собствен бизнес и пари трябва да бъде еди-какъв си и еди-какъв си, а когато той се оказва съвсем различен — се стъписвам и започвам да се съмнявам: дали аз съм глупак, или хората се опитват да ме правят на такъв. И едното, и другото са еднакво неприятни възможности.
С външността и обноските си Михаил Олегович Руденко напомняше директор на совхоз, каквито ги показваха по телевизията в старите съветски филми: лицето му беше набраздено от дълбоки мимически бръчки, имаше и мустаци, което, естествено, не го подмладяваше, но в гъстата му коса нямаше нито едно бяло косъмче и това някак не ми позволяваше да забравя, че той е малко над четирийсетте (така поне твърдеше Нана Ким). Набит, нисък, леко пълен, тоест явно не злоупотребяваше с фитнес, виж, обаче към храната и пийването очевидно изпитваше голяма нежност. Говореше с кратки фрази, сложните формулировки не му се удаваха или пък не му харесваха, и с това той веднага ми стана симпатичен. Поне разбирах всичко, което ми говореше. Но не можех и не можех да си представя този Руденко в ролята на безкористен благотворител и изтънчен ценител на поезията. Изглежда Нана беше права — имаше нещо съмнително тук.
— Какво спортува дъщеря ви? — пристъпих към въпроса аз.
— Нищо — отсече Михаил Олегович, без да ме погледне.
Беше се втренчил в чинията със салата, от която изравяше късчетата пушено месо, като старателно разместваше зелените листа маруля. Срещата ни се провеждаше в малко ресторантче в центъра на Москва, където Руденко предложи да обядваме и да се запознаем по-отблизо, преди да вземе решение дали да ме назначи. Какво пък, негово право е, казах си отначало, негов ред е да си помисли.
— А защо сега изникна нуждата да имате домашен треньор?
— Тя трябва да отслабне. Надебеляла е, само яде. Не излиза от къщи. Трябва да направим нещо.
Ха, ново двайсет! На ти сега, Фролов, докара се до личен диетолог на щерка на богато татенце. Да не съм му лекар нещо? Съвсем е откачил от многото пари. Впрочем… Мда, парите. Никак няма да са ми излишни. Само че ето въпроса: дали ще се справя? Ами че аз изобщо не разбирам от тези неща. Бойните изкуства — контактни, безконтактни — това е моята стихия, това е моят хляб, единственото, което умея. Дори обща физическа подготовка мога да правя, но отслабване — това вече е някак прекалено. Как се казваше по научному? Намаляване на телесното тегло ли? Не ме бива много с руския език, виж, мама, която е учителка по руски език и литература, щеше да го каже съвсем точно.