Но такъв решителен съм сега, а какво ще стане, ако мама пак каже: „Вземи Юлечка, щом Дана и без това не може да дойде“? Как ще й кажа „не“? Как човек може да откаже на майка си, когато го моли? Няма да ми стигне смелост да й обясня, че нейната любима внучка е пълна идиотка. Бих могъл да поговоря с Валентина, но не мога да й кажа това. Не бива да обиждаме роднините си, не бива да им говорим неприятни неща и не бива да отказваме на молбите им. Най-малко на роднини, които са нещастни и оскърбени от живота. Има и още едно „не бива“: не бива никога да правим пред родителите критични забележки по адрес на децата им. Всичките тези „не бива“ са правила на добрия тон, правила общоприети и непоклатими. И какво да прави човек, ако спазването на тези правила трови собствения му живот? Ако посмея да заговоря, че Юля се държи невъзпитано, Валка ще се обиди, ще се оплаче на мама, мама ще изпадне в истерия, ще започне демонстративно да пие лекарства за сърце и двете ще хукнат при Володка да му разправят колко съм лош й колко зле се държа с близките си, тогава Володка ще довтаса да ме поучава как да живея и да ми чете морал. И аз няма да мога да му възразя. Кой знае защо той много хитро винаги намира такива думи, такива аргументи, срещу които е невъзможно да възразиш.
По дяволите, същински капан за мишки. Дано Павел по-скоро успее да направи нещо с Дана, та да мога да я вземам със себе си. Тогава въпросът за Юлка ще отпадне автоматично. Общо взето, този Павел далеч не е глупак и безспорно е прав, че трябва да извеждаме Дана от къщи и да я приучваме към нормален живот. Някак не бях се сещал, а когато той го каза, разбрах, че така е правилно. И го смъмрих тази сутрин повече за авторитет, та да не забравя кой е господарят в тази къща. Наистина много късно се прибрахме, нали не е можел да седи у нас и да ни чака до два часа през нощта — от седем сутринта е на работа. Аз не съм садист, всичко разбирам. Изпратил е Дана до апартамента на Володка и е трябвало да обясни на брат ми защо изведнъж е решил да я изпрати, затова му е казал за маниака. Нищо не е скрил или измислил. Това говори в негова полза: не е хитър, не е мазник, достатъчно простодушен е. Харесват ми такива хора. И нищо не е казал на никого, освен на Володка, разбира, че всички женоря са глупачки и паникьорки. Валентина — стопроцентово съм сигурен — веднага щеше да поиска да дам на Юлка бодигард и кола с шофьор, мама по цели дни щеше да кудкудяка и да чака любимата си внучка с часовник в ръка. Ами с Лена какво щях да правя? Само Лариска нямаше да се разтревожи: тя не може да понася Юля и не би се вълнувала за нея, мрази Ленка, а Дана и без това никъде не излиза, ако не броим Володка, но тя няма да остане без зорко око — за това се разбрахме с брат ми. Определено на Павел му сече пипето. Ако успее с Дана, ще се погрижа за него, ще му намеря такава работа, че да е доволен и да печели добри пари.
Денят на големия смях. Той започна от момента, когато Павел за пръв път влезе в дома ми и видя Муза. Моята Муза. Каква физиономия направи само! Жалко, че нямах фотоапарат под ръка. Учудващо открито момче е този Павел — всичко, което мисли, се изписва на лицето му. И аз го прочетох, и то с голямо удоволствие. Там пишеше горе-долу следното: „Леле, каква чавка, как може такъв красив мъж да има такава грозна жена? Сигурно живее с нея от някаква корист, а се чука с други, защото е невъзможно да си представи човек как се ляга с такова нещо. Интересно, каква ли е користта му? Пари ли? Изглежда, не, защото апартаментчето е бедничко, малко, не личи да са заможни. Деца? Нямат деца. Може би тя го шантажира, знае за него нещо неприятно и заплашва да го разкаже на всички, ако я зареже? Или не за него, а за брат му, Михаил Олегович? Бизнесмените винаги имат тайни и скришни афери“.
От сърце се развеселих, като си представих какви мисли се вихрят в главата на този спортист. Не че съм толкова проницателен, просто хората много си приличат и когато се запознават с жена ми, си мислят приблизително едно и също. Но далеч не всички си го мислят мълчаливо, много от тях го правят на глас и изразяват мислите си под формата на въпроси, които не се стесняват да ми задават. Така че сега никак не ми е трудно да проследявам траекторията на полета на бедната им фантазия. Главите им са натъпкани със стереотипи, насадени от ранното им детство, тези стереотипи подреждат мозъчните гънки в строго определен ред и в резултат продуктът на мисловната дейност също се получава типов. Скучно… Но аз умея да си създавам от това постоянен източник на най-различни развлечения. Това ме забавлява.